П. Удхаус - Големи пари

Лейди Вира спря разтревожена. Свикнала да взима бързо решения, в един доста ранен момент от тяхното запознанство тя си беше наумила съвсем определено, че ще се омъжи за Т. Патърсън Фрисби. При първата им среща разпозна в него мъжа, който има нужда от жена, за да се грижи за него и понеже в процеса на разговора разбра, че постът е вакантен, намисли да го запълни.

Затова сега го погледна с нещо повече от безпристрастната женска жалост, с която би погледнала обикновен непознат, гърчещ се от болка под влака.

— Но какво има? — попита тя.

— О-о-х!

Лейди Вира притежаваше онази прекрасна способност, която само великите жени притежават, да пристъпи моментално към същината на въпроса. При първата им среща той беше в подобно състояние и ѝ беше доверил тайната си.

— Пак ли си ял патица? — попита тя проницателно.

Видя го да се превива и разбра, че диагнозата ѝ е била вярна.

— Почакай! — каза му.

Тя беше прозорлива жена и разбираше, че не му е времето да съветва пациента, че е птица в листака на дървото и да му препоръчва как да търси утеха в песните. Нещата бяха отишли много по-далеч. Належащи бяха по-бързи и по-силни лекарства.

Тя отиде до телефона и почти в същия момент вече бе във връзка с аптекаря от първия етаж. Говореше повелително, като човек, който разбира. След малко се позвъни на вратата и се появи малко момче с чаша в ръка, съдържаща някаква сивкава течност.

— Изпий това — нареди лейди Вира.

Мистър Фрисби го изпи и в същата секунда като че ли някаква могъща фигура се бе изправила насред събранието на акционерите и беше взела надмощие над всички. Виковете утихнаха до шепот, а шепотът до мълчание. Възцари се мир. Т. Патърсън Фрисби се облиза и проговори със страхопочитание:

— Какво беше това?

— Това е лек, който моят съпруг препоръчваше. И той страдаше като теб. Само че след омар. Казваше, че било безпогрешно.

— Безпогрешно е — потвърди мистър Фрисби. — Опитвала ли си го някога на мъртвец. Обзалагам се, че ще подейства.

В гърдите му се надигна мощна вълна от чувства. Той погледна лейди Вира с блеснали очи и един глас му подсказа, че това е моментът, който чакаше толкова отдавна. В доста предишни ситуации Т. Патърсън Фрисби беше се канил да положи сърцето си на вдовец в краката на тази жена, да рискува богатството си — или да спечели, или да загуби всичко. Но винаги се беше въздържал. Липсваше му нужният кураж. Тя му се струваше толкова сдържана, толкова недостижима. Сега, както стоеше над него и излъчваше нежно съчувствие, му се видя по-достъпна и този вътрешен глас прошепна: „Давай!“

Той прочисти гърлото си. Какво имаше в това, което току-що беше погълнал, не знаеше, но от него се усещаше във върховна форма. Сигурен и безпогрешен. И несъмнено щеше да се изрази със серия от изразителни фрази, точно премислени, за да спечелят сърцето на всяка жена, ако внезапно лейди Вира не си бе спомнила, че преди десет минути се втурна в тая стая, настроена на вълна въпроси и разследване. Точно когато мистър Фрисби оформяше уводното изречение, тя разби на пух и прах цялата постройка на мислите му с едно възбудено възклицание.

— Този мъж! — викна тя.

— Ъ?

— Какво правеше този мъж тук?

Т. Патърсън Фрисби установи със съжаление, че златният миг е отлетял. Разговорът пое съвършено друга насока. Явно ума на посетителката му не беше в състояние да чуе гласа на любовта. Искаше да знае нещо за някакъв си мъж и очевидно никаква друга тема не би я заинтригувала. Затова той преглътна надигналото се чувство и потърси разяснение.

— Мъж? Какъв мъж?

— Онзи, когото срещнах, като влизах. Какво правеше той тук?

Мистър Фрисби беше озадачен. Тя изглежда имаше предвид секретарят му.

— Дойде да ми донесе пощата.

— Пощата ти? — лейди Вира ококори очи. — Познаваш ли го?

В очите на мистър Фрисби светна огънче. Последвалите обстоятелства бяха замъглили спомена за този забележителен разговор с Бери Конуей, но сега той се избистри, финансистът потрепери леко.

— Мислех си, че го познавам. Точно така! Но той наистина ме изненада. Гамена му с гамен! „Мога да ви дам само една минута!“ Той ми каза това. На мен. И изхвърча да храни патиците.

Мистър Фрисби се спря, борейки се със силно вълнение.

— Но кой е той?

— Моят секретар.

— Твоят секретар?

— Точно така. Казва се Конуей. И до днес го смятах за обикновен, почтен…

Лейди Вира нададе лек писък. Тя прозря всичко.

— Ето как е разбрал за Ан!

Мистър Фрисби отново беше озадачен.