П. Удхаус - Големи пари

— Мога да ви дам само минута — каза той.

И последва едно поразяващо доказателство за превъзходството на духа над материята. При тези думи мистър Фрисби напълно забрави, че е един болен човек. Върху събранието на акционерите падна внезапно затишие. Толкова разтърсващи бяха емоциите му, че той се изстреля от дивана като топче от прашка.

Преди време мистър Фрисби имаше секретар, който веднъж го беше стреснал с идването си в офиса пиян-залян. Беше се сгромолясал върху един стол и се беше опитал да пише под диктовка с кошчето за боклук върху главата си. До настоящия момент този случай винаги е представлявал за финансиста това, което може да се нарече Далечния запад на секретарската ексцентричност.

Но сега въпросният епизод избледня до незначителна троха. Между насвяткания секретар, който се тръшка върху столовете, и нетърпеливия секретар, който си гледа часовника и ти дава само една минута, няма място за сравнение.

— Съжалявам — Бери отново не беше многословен, — но съм обещал да отида и да храня патиците на Сърпънтайн.

Несъмнено тази фатална дума „патици“ ошашави мистър Фрисби. Нищо друго не би могло да му затвори устата за онова най-красноречиво слово, което някога са чували ужасените секретарски уши. Но при изричането на тази дума, както при звука от целувката в двореца на Спящата красавица, всичко вътре в него се съживи отново. Събранието на акционерите отново се развихри с първична ярост.

Мистър Фрисби се свлече обратно на дивана и се пресегна немощно към шишенцето с пепсиновите таблетки.

— Всъщност — продължи Бери, — само се отбих, за да ви кажа, че напускам. Но не се тревожете — допълни любезно. — Можете да се обадите на агенцията да ви изпрати стенограф, който да се погрижи за тези писма и винаги можете да си намерите секретар за по-малко от половин час. А сега — заключи, — страхувам се, че наистина трябва да тръгвам. След пет минути ще ме чакат в чайната на Хайд Парк.

И излезе забързано, с чувството, че е свършил деликатната работа по оставката си тактично и вежливо. По свой начин той беше привързан към мистър Фрисби и му се искаше да може да му отдели повече време. Но необходимостта да е точен за срещата беше безусловна. Той хукна към входната врата и стигна до нея точно когато прислужникът на мистър Фрисби я отваряше за нов посетител.

Този нов посетител не му беше непознат, защото това бе лейди Вира Мейс. Бери никога не е бил съвсем сигурен как трябва да подходи към нея, що се отнася до поклоните, усмивките и другите форми на интимност. Преди единадесет години тя бе посетила племенника си, лорд Бискъртън, в училището и Бери, като най-близък приятел на Бисквитата, беше включен в последвалото пиршество. Но макар че в неговите спомени този случай си оставаше все така жив, другата страна явно го бе забравила напълно. По време на единствената им среща след онази далечна дата, в чакалнята на мистър Фрисби, когато тя дойде да обсъдят придружителството на Ан, лейди Вира не беше показала никакви признаци, че го разпознава.

Така че сега той не демонстрира интимност. Не се поклони, но застана кавалерски настрана, за да ѝ позволи да мине. И докато минаваше, очите ѝ паднаха върху него и той с изненада видя в тях светлинка, като при разпознаване. И това, което го изненада още повече, бе, че светлинката в тези очи не беше просто на разпознаване, но още и на страх и неприязън. Защо ще трябва този спомен, ако изобщо съществува в съзнанието на лейди Вира, да ѝ навява отвращение — това Бери не можеше да разбере. На петнадесет годишна възраст той сигурно не е бил чак възхитителен, но беше учуден да открие, че е представлявал такава отвратителна гледка. Толкова отвратителна, че да накара една жена, единадесет години по-късно, да се разтрепери при вида му.

Лейди Вира Мейс беше жена с достойнство: и като всяка друга жена, която държи на това достойнство, тя рядко бързаше. Но при вида на Бери я бяха завладели такива чувства, че пресичайки прага на дневната, тя определено тичаше. Желанието да получи някакво обяснение за присъствието в апартамента на този, когото смяташе за пръв Лондонски авантюрист, ускоряваше неимоверно движенията ѝ. Макар и потомка на сто графа, лейди Вира се впусна напред като хрътка подир заек. Трепереше от любопитство и от ужас, какъвто порядъчните жени изпитват след среща с подземния свят лице в лице посред тесен коридор. И тъкмо щеше да излее порой от въпроси, когато забеляза, че домакинът ѝ се е прегънал на четири в един стол и издава страдалчески звуци.