П. Удхаус - Големи пари

Лейди Вира съзерцаваше схванатия му гръб с нежна усмивка. Тя беше свикнала с нечленоразделни предложения. Покойният полковник Арчибалд Мейс беше сграбчил ръката ѝ един летен следобед в Хърлингъм, беше станал морав и беше изтърсил: „Ъ-ъ, какво?“. В сравнение с него мистър Фрисби беше истински оратор.

— Е? — Т. Патърсън Фрисби остави слушалката и се обърна.

— Надявам се, ти вървиш с тях? — попита лейди Вира.

Мистър Фрисби кимна рязко.

— Да, това е недостатъкът.

Лейди Вира се усмихна.

— Изобщо не го смятам за недостатък.

— Вира! — изрече прочувствено мистър Фрисби.

— Патърсън! — изрече също така прочувствено лейди Вира.

— Не ме наричай Патърсън — каза мистър Фрисби, като пуфтеше благоговейно във врата ѝ. — Не бих го споменал на никой друг и се надявам, че ще го запазиш в тайна. Моето малко име е Торквил.

Бери Конуей крачеше забързан през зелените хълмчета към сгушената в сянката на дърветата чайна. Хайд парк никога не беше изглеждал толкова красив и светъл. Вярно, обичайният набор от скитници дремеха по тревата, а в краката му се подмяташе редовният асортимент от книжни опаковки, но този следобед, по силата на любовната магия, подобни обекти покрай пътя му изглеждаха просто живописни. Кучета, някъде от порядъка на двадесет и седем броя, лаеха лудо в двадесет и седем различни тоналности: но тяхната врява му звучеше като музика. Ако имаше време, щеше да догони и погали всяко отделно псе и щеше да обходи всеки един скитник и да му даде шест пенса. Но времето не чакаше и той трябваше да се въздържи от задоволяване на тези свои малки желания.

Ако някой му беше казал, че поведението му по време на разговора с мистър Фрисби по някакъв начин е причинило болка на работодателя му, той щеше да бъде безкрайно изненадан и огорчен. Бери така преливаше от всемирно доброжелателство, че петте деца, които го спряха, за да попитат колко е часът, в добавка към информацията получиха като премия такава ослепителна усмивка, че едно от тях, не толкова издръжливо колкото останалите, избухна в сълзи. И когато, наближавайки чайната, той забеляза Ан, вече седнала на една от масите, въодушевлението му премина в делириум. Дърветата сякаш затанцуваха. Лястовичките запяха още по-весело. Семейството от съседната маса, включително и малкият с очилата и кадифеното костюмче, изглеждаше като картинка. И по-леки случаи от Бери Конуей в този момент са били приемани в болница, при това спешно, като пациенти със силна треска.

Той прескочи парапета и покри остатъка от разстоянието в два скока.

— Здравей!

— Здравей — отвърна Ан.

— Ето ме и мен!

— Да.

— Да не съм закъснял? — попита Бери.

— Не — каза Ан.

Последва едва доловим спад в екстаза на Бери Конуей. Повя го лек хлад. Почти осемнадесет дълги часа бяха изминали откакто бяха заедно с това момиче и той не можеше да отрече, че в сегашната им среща се прокрадва някакъв драматизъм. Разбира се, на обществено място като Хайд Парк момичетата не могат да дадат свободен израз на чувствата си. Ако Ан беше скочила от мястото си и се бе хвърлила на врата му, хлапакът от съседната маса несъмнено щеше да предизвика някоя конфузна ситуация с въпроса си на висок глас: „Мамо, тя защо направи това?“. Да, Бери можеше да разбере защо тя не скочи и не се хвърли на врата му.

Но — тука вече той се разтревожи — нищо не ѝ пречеше да се усмихва, а защо не и да се усмихва с оная нейна свенлива и влюбена усмивка. Тя не бе сторила дори и това. Лицето ѝ беше строго. Ако Бери не беше в такова приповдигнато настроение, сигурно щеше да го опише като враждебно. От усмивка нямаше и следа. Устните ѝ бяха стиснати и не гледаше към него. Беше втренчила поглед — чисто разхищение, според Бери — в един малък упорит пекинез, който, след като се помота, клекна до масата в очакване на някаква храна.

Любовта изостря сетивата. Сега вече Бери разбра каква е работата.

— Закъснял съм — каза, пълен с разкаяние.

— А, не.

— Ужасно съжалявам. Трябваше да се видя с един човек преди да дойда.

— О? — Ан повдигна вежди.

Дори и мъж като Бери, на когото светът му изглежда розов, не можеше да си затвори очите пред факта, че термометърът пада. Ето така, каза си той, мъжете похабяват прелестта на любовта. Уреждат си срещи с момичетата точно в пет в чайните, а после се мотаят и се туткат чак до пет и една, или даже пет и две. А междувременно нещастните момичета чакат ли чакат, жадувайки за своя чай…