П. Удхаус - Големи пари

— Ан? Племенницата ми? Той не познава Ан.

Лейди Вира се поколеба. Виждаше ѝ се жестоко да изсипе всичко върху главата му така внезапно, като лавина.

— Познава я.

— Не мисля — упорстваше мистър Фрисби.

— Видях ги вчера да вечерят заедно, мистър Фрисби — лейди Вира не можа да намери сили и да поднесе нежно новината. — Говорих с Ан. Случило се е нещо ужасно. Тя е развалила годежа си с моя племенник и казва, че е решила да се омъжи за този Конуей. Затова дойдох да те видя днес. Трябва да решим какво да правим.

Мистър Фрисби също нададе лек писък. И той беше прозрял всичко.

— Аха, затова значи беше толкова нахакан!

Имаше някакво задоволство в гласа му. За момента всичко, което беше стигнало до съзнанието му бе, че мистерията, която можеше да го гложди до смъртния му одър, е разбулена. И после, като ледена тръпка по гръбнака му дойде истинското значение на това, което беше чул.

— Да се омъжи за него? — той зяпна. — Това ли каза? Да се омъжи за него?

— Тя каза, че имала намерение да се омъжи за него.

— Но тя не може! — простена мистър Фрисби. — Сестра ми Джоузефин няма да ми даде минутка покой до края на дните ми.

Ужасен, той се вгледа в посетителката си и с изумление откри някаква мека усмивка върху лицето ѝ. На какво може да се усмихва човек в един свят, където дъщерята на Джоузефин се кани да се жени за бивши секретари с празни джобове — ето това не можеше да проумее.

— Ами да, разбира се! — все така се усмихваше лейди Вира. — Колко глупаво от моя страна да не го забележа веднага, щом ми каза.

— Ъ?

— Всичко ще бъде съвсем елементарно. Ако този мъж е наистина твоят секретар, проблемът е разрешен.

— Ъ? — мистър Фрисби още не беше наясно.

— Не ти ли казах? Ето какво се е случило. Този мъж, доколкото разбрах от нея, е замаял главата на Ан с някакви си романтични истории за себе си. Е, като научи, че я е лъгал и не е нищо повече от един окаян секретар, тя сигурно ще го разбере какъв е и ще се откаже от него по своя воля.

Мистър Фрисби все още не проумяваше.

— Романтични истории, така ли?

— Казал ѝ, че работи в Тайните служби. Можеш да си представиш какъв ефект е имало това върху мечтателно момиче като Ан. Но когато тя разбере…

Мистър Фрисби поклати глава.

— Такъв мазник като този ще намери как да я омае с преструвки, дори и когато тя разбере.

— Тогава — заяви решително лейди Вира, — това, което трябва да направиш, е да пратиш адвоката си в дома му с предложение да остави Ан срещу известна сума.

— Но ще я остави ли? — главата на мистър Фрисби клюмна отчаяно. Тази идея не му се виждаше достатъчно добра — Защо да взима пари, за да я остави, като може да спечели повече, като удържи сегашните си позиции?

Лейди Вира отхвърли възражението.

— Когато адвокатът ти му обясни, че ако отказва да се споразумеем, Ан ще бъде изпратена незабавно в Америка и извън обсега му, сигурна съм, че той едва ли ще откаже да грабне каквото му се предлага.

Унинието отлетя от лицето на мистър Фрисби и той погледна почтително тази невероятно далновидна жена.

— Ти си абсолютно права. Не бях помислил за това. Веднага ще се свържа с Робинс.

— Да, направи го.

— Ще му кажа да започне пазарлъка от хиляда лири.

— Може и две.

— Да, две. Отново си права. За две хиляди със сигурност ще се предаде. Голяма пара са това две хиляди.

— Какво бих правила без теб! — каза лейди Вира с умиление. — Просто не знам. Някои мъже на твое място щяха да оплескат всичко от сметкаджийство.

Мистър Фрисби засия и се наду като шарено пуяче под одобрителния ѝ поглед. Онзи вътрешен глас отново му прошепна, че моментът е добър за действие. Имаше нужда само от едно встъпление. Чувството беше налице, готово да се излее с все сила. Трябваше му просто подходяща реплика.

— Аз и сметкаджийство? Нищо подобно — каза скромно, но гордо.

— Нищо.

— Обичам парите, не отричам, но…

— Като всички останали.

— Какво?

— Кой не обича парите?

— Ти обичаш ли ги?

— Разбира се.

— Тогава приеми моите.

Мистър Фрисби закрачи към телефона, вдигна слушалката и излая в нея, за да прикрие известното смущение, пораждащо се при подобни ситуации. Ако бузите му не бяха сътворени от най-устойчива кожа, сигурно щяха да са червени като ряпа. Това, което беше казал, не бе онова, което мислеше да каже. Плановете му бяха за нещо в по-нежна и романтична тоналност. Както и да е, така се получи. Предложението беше вкарано в дневния ред.

— Чансъри 09632, моля? Робинс? Веднага тръгвай за Гроувнър Хаус, Робинс. Да, по най-бързия начин. Искам да те видя.