П. Удхаус - Големи пари

Приблизително в момента, когато мистър Хоук се катереше по прозореца на трапезарията в „Кътчето“, настървен за шунка и уиски, Бисквитата, разположен във фотьойла си, беше започнал да съзерцава снимката на мис Валънтайн над камината. През главата му минаваха онези дълги сладки мисли, които минават през главата на един млад мъж със сърце, изпълнено с любов, и джоб, съдържащ чек за две хиляди лири. Музикалният изблик, на който се беше отдал след завръщането си у дома, продължи около десет минути. В края на този период той се успокои в името на обществения ред и потъна в тихо размишление.

Гледаше снимката на Кичи. Да се спечели любовта на момиче с подобни черти би било невероятен късмет за обикновения мъж. Но не и за Годфри Едуард Уинстънли Брент, лорд Бискъртън, любимецът на Съдбата. В добавка той беше удостоен с най-страхотните и пресни сведения, излезли някога от борсата, и като че ли това не беше достатъчно, ами някакъв магически порой от злато се изля върху му, за да му позволи да ги използва.

От най-ранни години Бисквитата хранеше убеждението, че Съдбата е запазила нещо особено сочно, за да го възнагради, и е само въпрос на време да се появи и да донесе със себе си благата. Тази своя надежда базираше на факта, че винаги се е стремял да бъде разумния сърдечен добряк и симпатягата, който обича всички човешки същества. Но дори и в най-оптимистичните моменти, дори и след гуляите по случай състезанията с лодки в Оксфорд, дори и след честванията на някой рожден ден в Клуба на Търтеите, не беше очаквал, че ще му провърви в такъв колосален мащаб. Това само доказваше, че когато Провидението знае какъв свестен тип има в ръцете си, щедростта му е безгранична.

Още повече, че докато го обсипваше с блага, Провидението също се канеше да даде зелена улица и на добрия стар Бери. Изобилие. Ето така виждаше нещата Бисквитата. Изобилие. Сгушен във фотьойла, той се почувства почти замаян. Празнични камбанки пълнеха със звън един свят, където всичко, след едно трънливо начало, внезапно се беше подредило като на картинка.

И както си седеше, започна да осъзнава, че по един пункт е допуснал малка и извинима грешка. Това не бяха празнични камбанки. Въпросният звън идваше откъм външната врата. Очевидно идеше посетител, за да сподели часа му на ликуване. С надеждата, че може би е Бери и с опасението да не се окаже свещеникът, той отиде до вратата и я отвори. И в следващия момент замръзна върху килимчето с дива изненада в очите.

Беше подготвен за Бери. Беше подготвен и за свещеника. Беше подготвен дори и за някой продавач на метли, плетени столове или момини сълзи. Този, за когото не беше подготвен, бе доскорошната му годеница, Ан Муун.

— Зд-зд-здравей! — запримига Бисквитата.

Тя го гледаше с ококорени очи и не можеше да си поеме дъх. Лицето ѝ се покри с руменина, а устните ѝ потрепваха полуотворени. Бисквитата реши, че това я прави невероятно привлекателна — не че имаше някакво значение, разбира се.

— Здравей! — повтори той слисано.

— Здравей! — отвърна Ан.

— Ти!

— Да. Мога ли да вляза?

— Да влезеш?

— Да.

— О, разбира се — Бисквитата се сети за необходимостта да играе ролята си на домакин. — Моля ти се, ами че да.

Все още зашеметен, той я поведе към дневната.

— Би ли искала да седнеш или нещо подобно?

— Може ли?

— Естествено. Ама разбира се, как не.

Ан седна и последва въздълга пауза. Не е лесно за една девойка да започне, след като се е появила в къщата на мъжа, с когото е разтурила годежа, и се кани да му предложи възобновяване на връзката поради промяна на възгледите си.

В главата на Ан, както и в тази на нейния домакин, беше истинска бъркотия. Беше дошла тук, следвайки един от ония свои внезапни импулси, на които така лесно реагираше. Повтаряше си, че мрази и презира Бери и това я беше довело до убеждението, че се е отнесла много зле с Бисквитата и трябва да поправи грешката си. Но не беше лесно да започне разговора.

— Цигара? — попита Бисквитата.

— Не, благодаря.

Това, което особено затрудняваше нещата, бе фактът, че тя самата беше раздвоена. Чувстваше се добре, като си повтаряше, че мрази и презира Бери. И беше вярно. Но колко дълго щеше да трае това отношение, след като първия пристъп на справедливо възмущение отслабне? В момента Ан беше изцяло под контрола на онази бясна ярост, обхващаща всяко момиче, което е било изиграно и е трябвало да признае, че мама — или поне нейната придружителка — се е оказала права. Лейди Вира каза, че Бери е меркантилен самозванец, и точно такъв се беше оказал.