П. Удхаус - Големи пари

Брадатият тип седеше на не повече от два метра от него и набиваше пушена сьомга.

Бери се колеба само за момент. За човек с неговите ограничени средства обяд на такова място би било доста смело, даже безразсъдно и безумно приключение. Би нанесло такъв опустошителен удар на личната му кесия, какъвто не е получавала от много време. Но Съдбата се беше погрижила да му изпрати този мистериозен мъж и щеше да е невъзпитано да отвърне на любезността ѝ като го отхвърли, основавайки се на малодушния предлог за икономия.

Мъжът го бе заинтригувал. Очевидно в него имаше нещо подозрително. Нормален човек не би обикалял града с подобна растителност. Още повече, след като беше ясно инструктиран да обърне наляво и да пресече Пикадили Съркъс, той беше обърнал надясно и дошъл в „Бъркли“. Ако и това не беше зловещо, здраве му кажи.

Бери седна и друг келнер се надвеси над него с листа с менюто.

В момента брадатият ядеше някаква риба със сос. И Бери, докато го гледаше, беше обхванат от съмнения, които растяха с всяка секунда. Тази брада, в това можеше да се закълне, беше фалшива. Тя така очевидно пречеше на притежателя си, че индивида мушеше парчета риба през нея осторожно като изследовател, който си проправя път през гъста гора. Накратко, вместо човек, наказан от природата с подобна брада и като такъв — повече за оплакване отколкото за упрек, това беше брадат самозванец, човек, който с бог знае какви тъмни подбуди си носеше личния храсталак, за да може всеки момент да се покрие в него и да избегне преследването. Наивно беше да се предполага, че такава особа е намислила нещо добро.

И тогава, като че ли за да потвърди подобно подозрение, се разигра сцена толкова показателна, че Бери потрепери, докато я наблюдаваше.

В ресторанта току-що бе влязъл достолепен господин на около петдесет и поглаждаше сивия си мустак. Той размени няколко думи с главния келнер, очевидно за да поръча маса. После, като се обърна, за да се върне в предверието, където посетителите на „Бъркли“ изчакват гостите си, погледът му попадна на брадатия. Възрастният господин ококори ужасено очи, ококори ги като че ли вижда някаква потресаваща гледка, каквато и виждаше всъщност, и отиде при него. Последва кратък разговор, по време на който той явно се противопоставяше на нещо. След това, очевидно разтърсен, се повлече навън.

Бери развълнувано се наведе напред. Сега вече бе разпознал брадатия. Беше прозрял всичко. Съвсем ясно беше, че това е Смъркача, мистериозният шеф на страшната Кокаинова шайка, която създаваше толкова грижи на Скотланд Ярд. Колкото до мустакатия, той трябваше да е съучастник от голямото добрутро, някой баронет с добри позиции или може би някой уважаван херцог с репутация по-чиста от сняг. И тази съвсем ясно изразена възбуда трябва да е била причинена от шока, че Смъркача си е позволил да посети такова място, където брадата му може да се разлепи всеки момент и да го издаде.

— Връщай се в подземното мазе в Лаймхаус, където те познават и зачитат — вероятно му бе прошепнал разтреперано достолепният господин. А Смъркача му се беше подиграл — да, Бери определено го видя да му се подиграва — и му бе отвърнал, че той вече е започнал обяда си и така или иначе ще трябва да плати за него, така че — риск или не, да пукне ако хукне да излиза преди да си е изял осемте шилинга.

При което другият, знаейки добре твърдоглавието на шефа, се бе отказал да го убеждава и бе излязъл, почти парализиран.

Фантазиите така добре си пасваха една с друга, че ако не се бе случило нещо, което да ги прекъсне, щяха сигурно да продължат в същия дух. Но след секунда всички мисли за Смъркача излетяха от главата на Бери. Мустакатият се беше върнал в залата и този път не бе сам.

Пред него, като принцеса, която си проправя път сред тълпа бедняци, вървеше едно момиче. Като я видя, очите на Бери започнаха бавно да променят размерите си, докато достигнаха големината на топки за голф. Ченето му увисна, сърцето запрепуска лудо, а от треперещата му ръка падна едно картофче.

Защото това бе момичето, което бе търсил цял живот — момичето, за което бе мечтал през летните вечери, когато небето на запад лумваше от величието на залеза, и през пролетните утрини, когато птиците пееха своите химни за росната трева. Той я разпозна моментално. От доста време беше загубил надеждата, че ще я срещне, а ето я сега, точно такава, каквато си я бе представял в лунни нощи, когато в далечината звучаха топли звуци на цигулка.