П. Удхаус - Големи пари

— Да, сър.

— Добре. Между другото, знаех си, че има още нещо. Видях се с онзи Хоук снощи. Казах му за твоята мина. Той се заинтересува.

Бери потрепери от въодушевление.

— Наистина ли, сър?

— Да. Колкото и да е странно, той познавал точно този парцел. Ще си бъдеш ли вкъщи довечера?

— Да, сър.

— Ще му кажа да дойде и да те види. Между нас да си остане — не му споменавай, че съм ти споменавал — ще вдигне до петстотин лири.

— О, наистина ли?

— Така рече. Искаше да опита с по-малко, но аз му казах, че това ти е най-ниската цена. Така че, ако си доволен, ще вземе всички документи и можете да уредите въпроса още днес. Няма да ти взимам комисионна — потри ръце мистър Фрисби, ухилен като ряпа.

Бери примигна. Непоносими угризения на съвестта го сграбчиха за гърлото при мисълта, че не веднъж, а няколко пъти в личните си размисли беше окачествявал този златен човек като дребно сумтящо двуного. Сега го виждаше в истинската му светлина — ангел в човешки образ.

— Толкова съм ви задължен, сър — заекна той.

— Няма защо.

— Наистина ли мислите, че ще ми даде петстотин лири?

— Знам го. Е, това е всичко. Довиждане — каза мистър Фрисби и тръгна.

Няколко минути след като си беше отишъл, Бери остана неподвижен. В главата му бушуваше буря.

Петстотин лири! Ключът към живота и свободата. Дългът на Атуотър — ще бъде погасен. Старата бавачка — може да я уреди, за да живее прилично. И когато тези задължения на честта отпаднат, пак ще му остане малко в джоба, за да тръгне по пътя на Приключенията.

Той си пое дълбоко въздух. Тялото му беше все още в офиса на работодателя, но духът му си проправяше път по улиците на едно малко, окъпано в слънце градче, разположено в сянката на извисяваща се в облаците планина.

Наближаваше време за обяд, когато Бери свърши с покупката на билетите и излизаше бавно от търговския център на господата Мелън и Пърбрайт сред глъчката и блясъка на Бонд Стрийт.

Денят изглежда беше станал още по-сияен. Светлина струеше над главата му, а и в сърцето му. Някакъв вълшебен екстаз трептеше във въздуха. Той зяпаше по Бонд Стрийт очарован.

За преситените светски люде или за човека на удоволствията Бонд Стрийт в един на обяд и в разгара на Лондонския сезон си е просто Бонд Стрийт. Но за един младеж с романтична душа, по време на внезапна ваканция и с бъдеще, в което го очакват свобода и приключения, това е Главната улица, Багдад. Чувството, че е в центъра на нещата, опияняваше Бери.

Той имаше навика, когато обикаля Лондон, да се оглежда наоколо с надеждата, че нещо ще се случи. Но никога не стана участник дори и в най-безинтересното събитие и беше започнал да губи кураж. Сега Бонд Стрийт възвръщаше оптимизма му. Това, чувстваше той, беше мястото и моментът за едно истинско приключение.

Къде на друго място, ако не тук, помисли си той, някоя красива дама в изискани дрехи може да се присламчи към теб и да пъхне в ръката ти дълъг плик, съдържащ Военноморския договор, откраднат тази сутрин от разтревоженото Министерство на външните работи. Би могла, например, да те е взела по погрешка — заради карамфила в бутониерата — за Флаш Алек, своя съучастник. Докато на Треднийдъл Стрийт или във Вали Фийлдс можеш да си висиш цял живот без намек дори и за пощенска картичка.

Нагоре и надолу по тясната улица се движеха луксозни автомобили, а тротоарите бяха пренаселени с пешеходци в скъпи дрехи. Един от тях тъкмо беше изтикал Бери към канавката, когато той забеляза, че до него спира двуместна кола. В следващият момент притежателят ѝ се обръщаше към него със силен чуждоземен акцент:

— Исфинете, мошете ли да ме у-у-упътите към Лес-с-стър Ск-ск-скуеър?

Бери вдигна поглед. Не беше жена с екзотичен парфюм. По-скоро беше някакъв отвратителен простак с рунтави вежди и заострена брадичка.

— Лестър Скуеър? — повтори той. — Тръгнете наляво и пресечете Пикадили Съркъс.

— Блакотаря, сър.

Бери се зазяпа след колата. Сърцето му беше затупало. Вярно, нищо от това, което каза мъжът не говореше, че не е един напълно почтен гражданин, но около него витаеше нещо, което ти подсказва, че джобовете му направо ще се спукат от крадени договори. Така че Бери стоеше и зяпаше и можеше да си стои и зяпа до Второто пришествие, ако един гладен минувач, бързащ към обяда си, не го беше ръгнал в кръста.

Този шок го върна в света на практическите неща и той се запъти към „Бъркли“, за да запази маса за мистър Фрисби.

Там неговият работодател явно беше известен посетител. Само споменаването на името събуди интерес и уважение. Главният келнер, който приличаше на италиански поет, увери Бери, че всичко ще бъде както е поръчано. Маса за двама, не много близо до оркестъра. Точно така. После запита с любезна почтителност дали Бери не би желал да обядва в ресторанта, като посочи изкусително една малка маса. И Бери тъкмо щеше да отвърне, че този лукс не му е по джоба, когато, обръщайки се печално към масата, видя нещо, от което думите заседнаха в гърлото му.