П. Удхаус - Големи пари

— Един истински, жизнерадостен малчуган — продължи той. — Пълен с енергия. Но винаги — повиши тон — послушен.

— Послушен? — Ан потрепери леко.

— Винаги олицетворение на честността — изрече лорд Ходсдън тържествено.

Ан потрепери отново. Кларънс Дъмфри беше олицетворение на честността.

— Нито веднъж, докато беше малък, а и до днес — лорд Ходсдън вече влизаше в крачка, развихряше се и думите не му се опъваха толкова — нито за момент не ми е създавал тревоги — с внезапен нервен тик той хвърли един поглед през рамо, като че ли очакваше да намери там някой ангел с писалка и бележник в ръка. Като се успокои, че това е само келнерът, поднови речта си: — Никога не е бил от ония млади мъже, които обикалят по цели нощи, танцуват с тълпи от момичета… и така нататък. Не мисля също и че е играл комар.

— Не можете да знаете това — намеси се Ан, все още с някаква надежда.

— Напротив, знам — отвърна лорд Ходсдън убедително. — Сега си спомням, веднъж го попитах и той ми каза, че не е. Ако беше започнал да играе комар, щеше да ми каже: „Да, татко“. Такъв си е бил винаги — открит и мъжествен. Каквото и да го попитам, ще отвърне: „Да, татко“ или „Не, татко“ и ще ме гледа право в очите. Спомням си — лорд Ходсдън се увлече малко, — беше омазал с мармалад целия ми стол в библиотеката.

— Наистина ли? — засия Ан.

— Да — отвърна лорд Ходсдън. — Но — осъзна се той, — после дойде право при мен, погледна ме в очите и каза: „Татко, аз сложих мармалада на стола ти в библиотеката. Съжалявам. Трябваше да ти кажа, защото някой друг можеше да бъде заподозрян.“

— На колко години беше тогава?

— На около десет.

— И наистина каза това?

— Наистина.

— И такъв ли е и сега?

— Точно такъв — лорд Ходсдън беше твърд. — Истински, чудесен, чистокръвен английски джентълмен, почтен до последната клетка.

Ан трепна леко и се върна към разсъжденията си. Сега мислеше за Еджлинг Корт, при това не съвсем сърдечно.

Като приписа утвърдителния отговор на своята годеница на обаянието на семейното имение, лорд Бискъртън беше показал проницателност. Върху Еджлинг Корт падаше голямата отговорност за случилото се. Неговото старинно очарование, даваше си сметка Ан, несъмнено бе заслепило точния и ясен поглед върху нещата, с който тя винаги се е гордеела. Става дума за онзи дар свише да умеят да оценяват, който помага на момичетата да си проправят път на този свят, незасегнати от разните му Кларънс Дъмфривци. Онези пчели и гълъби, и врани, съзнаваше тя, се бяха съюзили, за да отслабят защитата ѝ, и ето я сега — сгодена за един чистокръвен английски аристократ.

Ан събра сили. Каза си, че не трябва да вярва на всичко, което чува. Много вероятно е лорд Бискъртън да не е бил никога чак толкова съвършен английски джентълмен. Имаше само думите на баща му. И, ако е бил, може вече да го е преодолял. Тя го харесваше, в това бе сигурна. Той я забавляваше. Караше я да се смее. Ще бъдат много щастливи заедно — много, много щастливи.

И все пак, искаше ѝ се да не е чак толкова непознат. И макар че би било твърде силно да кажем, че съжаляваше за стъпката, която бе направила, тя все пак не можеше да се сдържи да не мисли, че едно момиче, което току-що се е сгодило, би трябвало да се чувства малко по-доволно. Не може да се отрече, че тя всъщност не познаваше пълното щастие и удовлетворение, които подобават на такова събитие. Изпитваше съмнение и тревога — точно като млад автор, който тъкмо се е подписал под договора си с театралния директор и се чуди дали всичко е наред по отношение на оная клауза за кинематографските права.

— Много си тиха, скъпа — обади се лорд Ходсдън.

Ан се сепна.

— Съжалявам. Бях се замислила.

Лорд Ходсдън се поколеба. На върха на езика му беше нещо за мечтанията на влюбените, но реши да не рискува.

— Това пиле е вкусно — намери той по-сигурна тема.

— Да.

— Още малко картофи?

— Не, благодаря.

— Искаш ли десерт след това?

— Да, моля.

— А кафе? — попита лорд Ходсдън. Красивото му лице придоби сериозен вид — Не знам какво мислиш за кафето, но винаги съм казвал, че съдържайки значително количество кофеин, е продукт, който трябва да се избягва. Вреди на нервите. Всички доктори го казват.

— Не мисля, че бих пила кафе. Всъщност, бих искала да си тръгна веднага щом свърша с десерта. Ако не възразявате, че ви напускам?

— Скъпо момиче, разбира се, че не. Съвсем не. Аз ще постоя малко тук и ще послушам музика. Може да взема един ликьор с пура. Ще пазаруваш ли?