П. Удхаус - Големи пари

Той не откъсваше очи от нея. И когато келнерът прекъсна този свещен момент, за да попита дали не иска малко сирене в добавка, Бери едва успя да се задържи на високото си ниво по отношение на вежливостта.

Като зяпаше най-откровено Ан Маргарет, единственото дете на мистър и мисис Томас Л. Муун от Ню Йорк Сити, Бери Конуей несъмнено нарушаваше благоприличието. Но това беше нарушение, за което много други млади мъже в ресторантите можеха да бъдат обвинени преди него. Ан Муун бе от ония момичета, които карат младите мъже в ресторантите да извикат цялата си желязна воля на помощ, за да се въздържат от зяпане.

Бери забеляза неимоверната ѝ красота от пръв поглед.

Лорд Ходсдън също я беше забелязал и отново в главата му премина недоумението как подобно момиче, дори и под влиянието на Еджлинг Корт по вечерен здрач, може да вземе този негов син, който в момента седеше през две маси, затулен под прикритието на някакви си водорасли.

Както и да е, главното, върху което трябваше да се концентрира сега, беше как да удържи дяла на Ан от обяда в рамките на една разумна сума. Ако само можеше да я отклони от такова детинско разточителство като напитките и кафето, остатъкът, както го бе изчислил, би стигнал тъкмо за една пура и един ликьор, към които мъжката му душа така неудържимо се стремеше.

— Нещо за пиене, скъпа? — попита с трепет той, когато келнерът приближи и се спря.

Ан отмести погледа си от някаква точка в далечината.

— Не, благодаря. Нищо.

— Нищо — повтори лорд Ходсдън на келнера, като се мъчеше да не изпее думата.

— Минерална вода? — настоя келнерът.

— Нищо, нищо.

— Тоник? Газирана вода?

— Не, не, благодаря. Нищо.

— Лимонада? — продължи келнерът, който беше един от ония навлеци, които никога не знаят къде да спрат.

— Да, мисля, че бих изпила една лимонада — каза Ан.

— На твое място не бих — посъветва я лорд Ходсдън настойчиво. — Честно. Това е боклук. Пълно с киселини.

— Добре — съгласи се Ан. — Само малко чиста вода, тогава.

— Само — повтори лорд Ходсдън, като гледаше страховито келнера право в очите — малко чиста вода.

И той дари бъдещата си снаха с топлата усмивка на човек, който за момента печели играта с два шилинга. Колко прелестно, помисли си той, да попаднеш в днешно време на момиче, което не си похабява лицето и стомаха с коктейли, вина и какво ли не.

Тази усмивка не можа да стигне до предназначението си. Ан не я забеляза. Тя отново гледаше в залата. Звуците на музиката и шумът стигаха до ушите ѝ някак отдалече. Бъдещият ѝ свекър от другата страна на масата също се губеше в далечината. Тя отново беше потънала в размислите си, прекъснати преди малко от дискусията около напитките. Откакто тази сутрин прочете краткото прямо съобщение, че се е сгодила, я завладя някаква странна меланхолия.

Напечатаният текст има едно такова особено качество — упражнява тревожно въздействие върху човешкия мозък. От него все хлад. Едва след като видя това съобщение, набрано безстрастно във вестника, Ан осъзна напълно изключителната важност на стъпката, която се канеше да предприеме и изключителната недостатъчност на познанството ѝ с мъжа, с когото се канеше да се свърже.

Внезапно я сграбчи жажда за повече информация. Тя се наведе към домакина си.

— Кажете ми за Годфри — каза рязко тя.

— Ъ-ъ? — премигна лорд Ходсдън. Той също бе зает с мислите си. Прехвърляше наум шансовете момичето да си поиска кафе и се чудеше как би прозвучала една добре подбрана дума за това колко е вредно за нервите. — Какво за него?

На този въпрос Ан бе затруднена да отговори.

„Какъв човек е?“ — би искала да отвърне. Но когато си се съгласила да се омъжиш за определен мъж, е глупаво да питаш подобни неща.

— Ами например какъв беше като малък? — това ѝ се видя по-безопасно. Наистина, думите ѝ прозвучаха мило, наивно и тъкмо като думи на една годеница.

Лорд Ходсдън се помъчи да възвърне спомена си за сцени, които винаги бе предпочитал да забрави.

— О, най-обикновено мърляво малко животинче — измънка той. — Искам да кажа, разбира се — добави бързо, — много очарователно и жизнено и… ъ-ъ, такова, един истински малчуган.

Той осъзна, че замалко щеше да допусне сърцето да вземе връх над разума, като позволи на откровението да надвие дипломацията. Колкото и да му се виждаше съблазнително да излее в съпричастните уши на Ан един язвителен портрет на младия Бискъртън, разбираше колко необмислено и прибързано би било това. Старите рани с мармалада върху столовете щяха да си останат недокоснати. Както изтъкна и сестра му, това момиче и синът му още не бяха женени. Би било лудост да каже нещо, което да я разколебае. Доколкото познаваше Бискъртън, стори му се, че тя може би има нужда от известно окуражаване.