П. Удхаус - Големи пари

— Не, но навън е такъв хубав ден. Исках да се поразходя с колата си. Мислех си да покарам малко надолу по реката.

— Стрийтли е очарователно местенце. Или Сънинг.

— Струва ми се, че искам да се усамотя и да помисля.

— Разбирам — рече лорд Бискъртън бащински. — Естествено. Е, не се безпокой за мен. Аз ще си поседя. Обичам да си седя.

Ан се усмихна и като огледа залата отново, осъзна, че очите ѝ се срещат с тези на младия мъж в кафяво на масата до стената — това беше седмият път откакто бе влязла.

Имаше две причини, поради които Ан Муун, от мястото, където седеше, улавяше толкова често погледа на Бери Конуей. Първата бе тази, че когато вдигнеше очи, трябваше да погледне към него, за да избегне другата възможна посока, където седеше някакъв толкова отвратителен и зловещ мъж с брада, че всеки път, когато погледите им се срещнеха, тя се свиваше, като че се е докоснала до нагорещена печка. Той не само че бе особено неприятен за гледане, но и с нещо ѝ напомняше годеника ѝ, лорд Бискъртън, а това не ѝ се нравеше.

Втората причина беше, че колкото и да се укоряваше за подобна слабост, ѝ беше приятно да среща погледа на Бери. Това определено ѝ доставяше удоволствие. Очите му ѝ се виждаха интересни. Забеляза, че в тях светеше някаква странна, тлееща, жадна светлина — светлина, която може да се нарече копнеж. Никой от мъжете, които е познавала, е нямал такава бленуваща светлина в очите си. Кларънс Дъмфри, например, всеизвестният пън. Нито пък онова момче, Бъруош. Нито даже и лорд Бискъртън. А беше светлина, която ѝ харесваше.

Този строен, слаб младеж с будното си лице и широки рамене я заинтригува. Имаше вид, помисли си тя, на човек на делата. По някакъв начин носеше ореола на приключенията. Представи си, че е в капана на горяща къща и този млад мъж галантно ѝ се притичва на помощ. Или се виждаше нападната от разбойници и пак този млад мъж ги разпръскваше с няколко удара. Ето такъв ѝ изглеждаше той.

Искаше ѝ се да го познава.

От своята маса Бери изпитваше още по-пламенно желание да я познава. Ако очите му светеха бленуващо, то те си имаха съвсем основателна причина за това. Той съжаляваше страстно, че Съдбата, след като му е уредила да изпита към момиче този невероятен водопад от чувства, които го замайваха, не му беше уредила да ги изпита към момиче, с което евентуално може някога да се запознае.

Вече му беше съвсем ясно, че е попаднал точно на този представител на противоположния пол, който е бил сътворен по неговите критерии. Ако тази работа беше оставена в собствените му ръце, той не би предприел и най-малката промяна. Тези очи, този малък дързък нос, тези зъби, тази коса, тези ръце — всичко си беше точно на мястото.

А що се отнася до шансовете някога да се запознаят — можеше да се каже, че те двамата бяха на две различни планети.

Кораби, които се разминават в нощта.

Тя сега си тръгваше. Впрочем, също и брадатият тип. Но Бери беше престанал да се хаби, мислейки за него. Брадатият беше елиминиран в състезанието. За Бери той се беше превърнал просто в един мъж с брада, а даже и това му беше много.

Бери реши, че може би е време и той да си тръгва. Поиска сметката и се опита да не трепне, като я видя.

Навън под слънчевите лъчи Ан вървеше умислена към двуместния си автомобил. Беше го паркирала близо до площада. Брадатият изглежда също беше паркирал там своя, защото като я подминаваше, ѝ хвърли един странен, бърз, злокобен поглед. Приликата с лорд Бискъртън ѝ се стори още по-очебийна. Погледнат отблизо, той можеше да бъде брат на лорд Бискъртън, тръгнал по лоши пътища и пуснал брада.

Видът му накара Ан да се почувства виновна. Тя осъзнаваше, че в мислите си не бе съвсем вярна на Годфри. Трябваше да си признае, че го беше сравнявала, при това не в негова полза, с оня силен, романтичен младеж в кафяво, чиито очи изглеждаха толкова мечтателни и който в този момент, докато тя се наместваше зад волана на автомобила си, скочи внезапно до нея и с глас, който наелектризира всеки прешлен по гръбначния ѝ стълб, изшептя дрезгаво:

— Следвай тази кола!

Освен че възпламени тялото ѝ, тази любезна молба накара Ан още и да си прехапе езика. С очи, пълни със сълзи и глас, пресипнал от болка, тя се обърна и попита:

— Хахва хола?

Бери не отвърна веднага. Чувствата му в този момент бяха като на човек, който е скочил в басейн с ледена вода и се мъчи да свикне с нея. Все още се опитваше да се убеди, че точно той се бе държал по такъв невероятен начин. Много често, когато действаме импулсивно, се получава такъв ефект.