П. Удхаус - Големи пари

— Твърде лошо — въздъхна лорд Ходсдън. — Надявах се, че може да ме подпомогнеш. Отчаяно се нуждая от звонкова помощ. Леля ти ме помоли да заведа твоята годеница днес на обяд в „Бъркли“ и като последна скръндза ме финансира, представи си, с двадесет и пет шилинга.

— Какво разточителство — заяви Бисквитата твърдо. — Бих желал на мен някой да ми даде толкова. Останала ми е само една лира да избутам месеца.

— Чак толкова ли си зле?

— Една лира, два шилинга и два пенса, за да бъда по-точен.

— Е, да, но — изтъкна лорд Ходсдън — не забравяй, че перспективите ти са от блестящи по-блестящи. Твоето поколение, момчето ми, е по-мъдро от моето — той приглади мустака си и издаде нова печална въздишка. — Когато бях млад, най-голямата ми грешка беше моята импулсивност. Трябваше да се оженя за пари, както ти най-разумно правиш. Колко добре го разбирам сега. А имах и своите възможности. В продължение на месеци, след като получих титлата, разни кокони-наследници маршируваха пред очите ми на тумби. Но аз бях прекалено романтичен, прекалено мечтателен. Бедната ти майка по онова време заемаше скромно място в трупата на Театъра на Веселието и след като гледах шестнадесет пъти парчето, в което тя играеше, внезапно я забелязах. Стоеше в самия край на сцената. Очите ни се срещнаха… Не че съм съжалявал дори и за момент, не — поклати глава лорд Ходсдън. — Най-прекрасната дружба, която някой мъж може да получи. От друга страна — да, ти се показа по-мъдър от стария си баща, момчето ми.

Няколко пъти по време на тази реч Бисквитата беше дал признаци, че желае да я прекъсне. Сега заговори разпалено:

— Ти гледай по-добре как слагаш Ан и разните кокони-наследници в един кюп — разсърди се той. — Като казваш, че се женя за пари, звучи като че ли имането е единственото, за което ме е еня. Нека да ти кажа, татенце, става дума за любов. Истинската. Луд съм по Ан. Всъщност, като си помисля, че едно момиче може да бъде такова бижу и в същото време така дяволски богато, се възвръща вярата ми, че провидението се грижи за доблестните мъже. Тя е най-сладкото нещо на света и ако имах повече от една лира, два шилинга и два пенса, бих я завел аз на обяд.

— Очарователно момиче — съгласи се лорд Ходсдън. — Как изобщо успя да я подмамиш да приеме? — попита той, възвръщайки естественото си бащинско недоумение.

— Еджлинг свърши тая работа.

— Еджлинг?

— Еджлинг. Можеш да казваш каквото си искаш за старото семейно имение, татко — поддръжката му гълта цяло състояние, твърде голямо е и изобщо — таралеж в гащите, но има нещо, което си струва — романтично е. Отидохме там с двуместната кола на Боби Блейтуейт и направих предложение на Ан на поляната за кегли. Сигурен съм, че няма момиче на тоя свят, което може да устои на подобен декор. Гълъбите гукаха, пчелите жужаха, враните грачеха и залязващото слънце посипваше със злато покритите с бръшлян стени. Няма момиче, казвам ти, което може да откаже на един мъж в подобна обстановка. Повярвай ми, каквито и да са минусите му, Еджлинг си изигра ролята и този актив трябва да му се отчете.

— Като говорим за активи — вметна лорд Ходсдън, — приятно е да си помисля, че твоите отсега нататък ще бъдат отлични.

Бисквитата се засмя горчиво.

— Не си го помисляй дори и за момент — изрече яростно и посочи купчина бумаги на масата. — Я погледни тия.

— Какви са те?

— Призовки. Ако нямах умна и хладнокръвна глава на раменете си, утре щях да се пържа в местния съд.

Лорд Ходсдън нададе стреснат вик.

— Не може да бъде!

— Може. Тия хора искат кръв. Не кредитори, а акули.

— Но, мили боже! Замислял ли си се? Схващаш ли изобщо? Ако те изправят пред съда, с годежа ти е свършено. Точно такова нещо би отвратило човек като Фрисби.

Бисквитата протегна успокоително ръка.

— Стой си мирно, шефе. Ситуацията е под контрол. Взел съм предохранителни мерки. Гледай тука.

Той пристъпи към едно чекмедже, извади нещо, скри се за секунда зад ъгъла на библиотеката и се показа отново. В резултат на което лорд Ходсдън издаде нов стреснат вик.

И имаше основание. Като изключим факта, че лорд Бискъртън имаше косата на майка си, външността му никога не беше отговаряла на естетическите критерии на шестия граф. А сега, с тази черна перука, покриваща главата му и черната заострена брадичка под долната устна, той представляваше такава отблъскваща картина, че един баща може да бъде извинен за странните звуци, които издава.

— Купих ги в „Кларксънс“ вчера — каза Бисквитата, като се гледаше доволно в огледалото. — На вересия, разбира се. С тях вървят и веждите. Как ти се струва?