П. Удхаус - Големи пари

Следващата му мисъл беше, че колкото и да са възхитителни правилните черти на сестра му, съвсем не бе сигурен, че харесва изражението им точно в този момент. Странно изражение. Доста строго. Напомняше му за една гувернантка, която му беше чела доста конско преди години.

— Искам да запомниш, Джордж, че те още не са женени.

— Разбира се. Естествено, че не са. Обявата току-що се появи във вестника.

— Така че, ако обичаш — продължи лейди Вира с поглед вече определено твърд като камък, — забрави намерението си да се отбиеш при мистър Фрисби и да му поискаш така любезно да ти даде малък заем. Ето такива неща могат да обърнат каруцата.

Лорд Ходсдън зяпна.

— Да не би да ме вземаш за такъв глупак, че да занимавам Фрисби?

— Нямаше ли такива планове?

— Разбира се, че не. Определено не. Мислех си, ъ-ъ… чудех се… е, да призная, мина ми през ум, че ти може да се съгласиш да ми отпуснеш малко.

— Значи това ти мина през ума, а?

— Не виждам защо да не го направиш — измънка лорд Ходсдън жаловито. — Ти трябва да имаш много. В придружителството падат големи пари. Когато взе онова аржентинско момиче преди три години, получи няколко хиляди лири.

— Получих хиляда и петстотин — поправи го сестра му. — В момент на слабост — не мога да разбера къде ми е бил умът — ти ги дадох.

— Ъ-ъ… добре де, да — смотолеви лорд Ходсдън, леко притеснен. — В известен смисъл това е вярно. Да, сега си спомням.

— А аз нито веднъж не си го припомних — каза лейди Вира с глас, който прозвуча, макар и не за брат ѝ, като сребърни звънчета.

Последва нова пауза.

— Е, щом не искаш, не искаш — примири се лорд Ходсдън унило.

— Не искам — съгласи се лейди Вира. — Но ще ти кажа какво ще направя. Щях да водя Ан на обяд в „Бъркли“, но мистър Фрисби ми позвъни и ме помоли да отида с него в Брайтън за целия ден, така че ще ти дам пари и ти ще можеш да се погрижиш за нея.

Лорд Ходсдън се почувства като тигър, който се е надявал на парче от бута, а е получил оглозган кокал, но си каза с чудесната си Ходсдънова философия, че е по-добре от нищо.

— Добре. Така да бъде. Давай тука десетачката.

— Какво?

— Добре де, петачката, или каквото там искаш.

— Обядът в „Бъркли“ струва осем шилинга и шест пенса. За сервитьора — два шилинга. Възможно е Ан да поиска лимонада или нещо друго за пиене. Да кажем още два шилинга. За гардероба — шест пенса. За кафе и непредвидени разходи — два шилинга и половина. Ако ти дам двадесет и пет шилинга, ще бъде предостатъчно.

— Предостатъчно? — заекна лорд Ходсдън.

— Предостатъчно — повтори лейди Вира.

Лорд Ходсдън попипа тъжно мустака си. Сега се чувстваше така, както би се почувствал пророкът Илия в пустинята, ако гарваните бяха развили някакви касапски методи.

— Но я си представи, че момичето поиска един коктейл.

— Тя не пие коктейли.

— Е да, но аз пия — разбунтува се лорд Ходсдън.

— Не, не пиеш — натърти лейди Вира и в този момент приликата ѝ с някогашната гувернантка беше направо поразителна.

Лорд Бискъртън не беше страстен читател на „Утринен куриер“. Първата информация, която получи, че обявата за годежа му се е появила в печата, бе когато Бери Конуей му позвъни от офиса на мистър Фрисби, за да го поздрави. Прие благопожеланията на приятеля си както подобава и възобнови спокойно и методично закуската си.

И тъкмо се бе захванал с мармалада, когато пристигна баща му.

Не се случваше често лорд Ходсдън да посещава своя син и наследник. Но когато напусна апартамента на лейди Вира, по някакъв мистериозен начин в главата на Негова светлост изплува невероятната идея, че Бискъртън може да има в наличност някоя малка сума и да пожелае да се раздели с част от нея в името на своя създател.

— Ъ-ъ, Годфри, момчето ми.

— Здрасти, шефе.

Лорд Ходсдън се прокашля.

— Ъ-ъ, Годфри, чудя се… всъщност, така се случи, че в момента съм малко позакъсал… дали не би могъл…

— Хей, шефе — развесели се Бисквитата. — Направо ще пукна от смях. Не ми казвай, че си дошъл да крънкаш?

— Мислех си…

— Какво, за бога, те накара да смяташ, че в джоба ми дрънка нещо?

— Предполагах, че мистър Фрисби може да ти е направил някой малък подарък.

— Но защо, по дяволите.

— В чест на… ъ-ъ, щастливото събитие. В края на краищата, той е чичо на бъдещата ти невеста. Но, разбира се, ако случаят не е такъв…

— Случаят — увери го Бисквитата — определено не е такъв. Дъртофелникът, за когото намекваш, татко, е единственият човек в този голям град, който никога не прави подаръци в чест на някакви щастливи събития. Неговото семейно мото е Nil desperandum — Никога не се предавай.