Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

Канех се да възразя, но Нейтан ме изпревари с думите:

— Много й е трудно, откакто излезе от центъра за лечение на алкохолизъм… Искам да кажа, трудно й е като е сред пиещи, нали разбираш. — Той взе чашата ми и я помириса. — Дявол да го вземе, Бюла! Никакво пиене! — скара ми се той и насочи пръст към лицето ми. После поклати глава, хвана ме под ръка и каза: — Хайде да тръгваме, мила, а? — Не можах дори да погледна Дейвид. Нямаше смисъл да влизам в повече обяснения, затова се обърнах и тръгнах, сякаш всичко казано от Нейтан беше истина.

— Защо си такъв педал? — попитах го аз. — Човекът беше прекрасен и при това нормален.

— Той е задник. Познавам го. Не ти трябва да имаш нищо общо с него. А и навремето мислеше, че съм гей.

— Ти си гей, задник такъв!

— Ш-ш! — прошепна той. — Онази откачена жена почти ме изнасили благодарение на теб, а тя работи в училището, така че не можех да й кажа, че съм гей.

— О, омръзнаха ми твоите глупости. Вече никой не се интересува дали си гей или не! И аз имам нужда да се позабавлявам. Не мога да мисля само за теб! — изкрещях аз. Двамата се карахме в ъгъла като стара брачна двойка. После го оставих и отидох на първата маса, където имаше свободно място.

— Здравейте! — казах аз на по-възрастната черна двойка на масата. — Имате ли нещо против да седна при вас?

— О, заповядайте, имаме нужда от малко млада кръв, за да стане по-весело — каза жената с широка топла усмивка. Моментално ми стана симпатична.

Преди си мислех, че в някой минал живот съм била черна, защото мноооого обичам черни хора. Харесва ми начина, по който се изразяват. Повечето бели хора са прекалено консервативни, що се отнася до емоциите, и никога не са толкова спонтанни, колкото черните, когато се развълнуват. Ако сте гледали телевизионно състезание, в което първо печели бял, а после черен, сигурно сте забелязали разликата. Черните хора не се замислят, преди да почнат да подскачат от радост. Те са много по-спонтанни и умеят да се веселят, а винаги съм мислила, че без този вид енергия всичко друго губи смисъл.

— Вие двамата май имахте разговор на четири очи? — попита ме жената, като посочи към Нейтан. Очевидно бяха забелязали малкия ни скандал.

— Да — казах аз. — Ще му мине, просто понякога изпада в такова настроение. Аз съм Бюла.

— О какво красиво име! Това фамилно име ли е?

— Да — казах аз. Технически това не беше лъжа. Все някъде би трябвало да има човек с такава фамилия. Единствената Бюла, която познавах, беше Бюла Балбрикът, ненормалната учителка по физическо възпитание във филма „Бар Порки“.

Казваха се Валери и Лари/Уилям. Харесваше ми начина, по който говореше Валери. Думите се лееха от устата й като мека благозвучна мелодия. Имаше упоителен южняшки акцент, и беше от онези хора, които винаги са усмихнати и кожата им е гладка като коприна.

Разказаха ми, че синът им е учил в това училище, но е зает с мачове, защото е професионален баскетболист и те са дошли от негово име. Двойки, които са заедно от толкова дълго време, винаги ме впечатляват. Много съм любопитна да знам какво е било по-различно преди трийсет години, за да имаш желание да се будиш до един и същ мъж всяка сутрин до края на живота си. Гледах как Лари гали ръката на Валери и исках да съм влюбена като тях. Но докато Нейтан беше наблизо, нямаше изгледи това да ми се случи тази вечер.

Точно ми разказваха как Лари Уилям направил предложение на Валери, когато Нейтан се стовари на стола до мен, удари чашата си на масата и се представи. Вратовръзката му беше изкривена и ближеше с език ъгълчето на устните си, за да отстрани някакъв сос. Беше очевидно пиян и поведението му ми дойде до гуша. Не знаех защо изобщо му правя услуги, когато очевидно трябваше да го оставя да се справи с някои свои сериозни лични проблеми.

Реших, че е дошло време да си го върна и ми беше неприятно, че трябва да намеся в това Валери и Лари.

— Здравей, скъпи — казах аз с най-сполучливия си глас на жена, чийто мъж често я бие, а после се обърнах към Вал и Лари: — Това е съпругът ми Нейтан, но няма как да разберете, защото той отказва да носи халката си.

— Не е вярно — каза Нейтан. Нейтан искаше да каже, че не сме женени, но прозвуча така, сякаш не беше вярно, че отказва да носи халката си.

— Младежо, това показва неуважение — скара му се Лари. Много ми хареса обръщението „младежо“. Това се превръщаше в истинска комедия. Нейтан изпадна в недоумение. Намесих се, преди да успее да се съвземе.

— За мен е толкова тежко. Женени сме цели две години, а той не иска дори да включи името ми в съобщението на телефонния секретар. — При тази мисъл очите ми започнаха да се наливат със сълзи.