Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

След първата им среща Лидия ми се обади и ми каза:

— Много ми харесва, като се изключи това, че има лош дъх. Отидохме в моя апартамент…

— Какво каза? — попитах аз.

— Отидохме в моя апартамент…

— Чакай малко. След като си разбрала, че има лош дъх, защо сте отишли в твоя апартамент?

— Ами… — Тя замълча.

— Какво ами! — скарах й се аз. — Слушай, Лидия, халитозисът не е началото, а краят на една връзка. Той не е нещо, което се поддава на лечение. Освен ако разполагаш със стъргалка за език, за която не си ми казала.

Двете с Айвъри започнахме да му викаме ДЗ. Дъх на задник. Много преди раздялата и Лидия започна да използва този прякор.

Айвъри, добрата стара Лидия и аз летяхме високо на трите си хапчета екстази. Трийсет минути преди да отидем в клуба Лидия изчезна, а двете с Айвъри танцувахме. Видях, че от бара ме наблюдава един сладур. Любимият ми тип са бели мъже с черна коса и прилични обувки, а този определено отговаряше на това описание. Вероятно се чудеше какво ми дава правото да танцувам, но изглежда се забавляваше от гледката. Както сигурно се чудеше и останалата част от публиката. Скочих от малкия дансинг, като изпълних ножица, и се насочих към него. Трябва да знаете, че когато танцувам на сцена, се освобождавам от всички задръжки.

— Ти си сладур — казах му завалено аз. Името му беше Бък. Лесно беше да го запомня, защото се римуваше с това, което щяхме да правим по-късно. Беше малко по-едър, отколкото обикновено харесвам, но по секси начин, и имаше приятен тен. Помня също, че се смееше от сърце. Обичам мъже, които знаят как да се смеят. Потанцувахме малко, после отидохме в задната част на бара да се натискаме.

Препипването на публично място е едно от нещата, който най-малко обичам. Според мен наистина е неприятно и просто е гадно. Освен ако не препипват мен. Тогава не съм чак толкова против.

Занимавахме се с това около час, като пиехме, пушехме и се целувахме. Може би ще е по-точно да кажа — лигавехме се. В един момент приятелките ми дойдоха при нас, хвърлиха ни един поглед и почнаха да се смеят. Сякаш никога не се бяха натискали пред хора. И особено Лидия, която само преди седмица се беше събудила на пода в банята си.

Към един часа усетих, че стигам върха и знаех, че ми остават само няколко часа преди да отпаднат всичките ми задръжки. Казах на Бък да ме закара до нас, за да взема колата си и после ще карам след него. Той също живееше в Санта Моника и настояваше да отидем направо у тях, като предложи на сутринта да ме закара вкъщи. Това вече ми се беше случвало и ако има една грешка, която никога не правя, то е да остана без собствен транспорт. При никакви обстоятелства не приемам да се возя в чужда кола.

Измислих някаква лъжа, че рано сутринта имам среща — среща с бог знае кой. Бък настояваше, че ще ме върне вкъщи рано сутринта. Добре. Налагаше се да бъда по-директна.

— Слушай, няма да дойда без кола, а според мен и двамата знаем, че това ще те натъжи много.

Той се съгласи и ме откара до нас, за да си взема колата. Когато влизах в нея, с крайчеца на окото си видях, че се хили. Горката тойота ехо. Беше видяла толкова много. Хубавото нещо около тойота ехо е, че поради размерите й хората винаги питат дали е електрическа. Аз винаги лъжа и казвам да.

Половин час по-късно стигнахме до къщата и той влезе в един подземен гараж, като ми махна да карам след него. В никакъв случай нямах намерение да влизам в подземен гараж. Мислех си, че иска да ме хване в капан. Този човек си го биваше. Почнах да се чудя дали вече не съм спала с него.

— Не искам да паркирам там — изкрещях аз.

— Защо да не искаш? — изкрещя в отговор той.

— Така, просто не обичам да паркирам в подземни гаражи.

— Защо не? Какво според теб ще се случи?

Продължих да гледам с празен поглед в неговата посока.

В този момент ако той носеше лютив газ, сигурно щеше да ме напръска. Държах се кошмарно. Той изглеждаше изтощен.

— Как ще изляза от паркинга сутринта? — попитах аз.

— Като подкараш колата — отговори изморено той. — Не ти трябва нито ключ, нито нищо. Вратата се отваря сама.

Седях и го гледах объркано.

— Има датчик — обясни той — и вратата се отваря, като стигнеш до нея.

Сега ми говореше сякаш бях единайсетгодишна. Това ми се стори приятно.

— Добре — казах аз. Сигурно си мислеше, че ходя на училище за бавно развиващи се деца.

Качихме се с асансьора в апартамента му. Беше наистина хубав. Преброих поне три картини на Анди Уорхол. Обичам добре организирани мъже. Виждала съм прекалено много мъжки квартири с изпоцапани килими, воня на марихуана и липса на тоалетна хартия. Имаше красив тъмен паркет и миришеше така, сякаш Мистър Пропър снощи беше спал там.