Уилям Уортън - Татко

Татко ми разказа колко са го измъчили тези арки. Общата композиция не го безпокои — но арките са го подлудили. За него перспективата е истинска мистерия.

След ритуала с чиниите отиваме в спалнята и той ми показва картината си. Скрил я е така, че майка да не я види. Представлява кален хаос с няколко зелени петна в предната част.

Опитвам се да я коригирам, показвам му как да поправи арките, вкарвам някаква идея за перспектива, но е невъзможно да се създаде картина от такава слаба фотография. По принцип рисуване от фотография не е добро като идея; камерите имат око на циклоп, губи се динамиката на биоптичното човешко зрение.

Страшно ми се иска да пиша на Врон и да й съобщя за бебето, но знам, че Марти желае да направи това сама.

Татко влиза в оранжерията. Със сигурност ще прекара много време там.

Сега почвата е точно такава, каквато е нужна. Тя е достатъчно мека, без да е прекалено влажна, за да може лизгарят да влезе до дръжката. Новооткритата почва блести там, където металът е бил силно притиснат към нея.

Посещаваме майка и й казваме за Марти. Тя приема новината спокойно, сякаш я е очаквала. Може би когато си на смъртно легло, раждането на нов живот не ти изглежда кой знае какво. Дори е възможно да се чувства като пренебрегната.

Когато се връщаме, все още съм прекалено неспокоен, така че отивам в задния двор и работя по мотоциклета си. Привършвам и решавам да изведа татко на разходка. Ще бъде удоволствие да отидем до плажа с мотоциклет. Мисля си, че възбудата от този вид разходка може да помогне да се прочистят някои паяжини в главата му.

Знам, че тук имаме две стари каски. Ровя се за тях в гаража. Татко ме наблюдава.

— Какво ще кажеш, татко? Какво ще кажеш за една разходка с моя мотоциклет до океана: следобедът е чудесен; да отидем да погледаме залеза.

Втренчва се в мотоциклета.

— Не знам какво да ти кажа; страх ме е от него.

Помагам му да стегне ремъците на резервната каска. Не знам защо, но той не прилича на мотоциклетист, а на Чарлз Линдбърг с една от тези стари, кожени авиаторски шапки. Освен това каската навежда главата му напред, изглежда твърде тежка за врата му.

Яхвам мотоциклета, освобождавам подпорите. Обяснявам му как да се качи зад мен. Казвам му да ме прегърне през кръста и да се държи здраво.

— Само така ли мога да се държа?

— Това е най-сигурният начин, татко. Искам от теб да се навеждаш напред, когато аз се навеждам — все едно, че сме един човек.

Стяга ръце около мен; ритам стартера и включвам на първа. Измъкваме се от алеята пред къщи и обикаляме много бавно нагоре-надолу по някои от слепите улички. Поддържам втора. Връщаме се обратно до къщи и спираме.

— Е, татко, как е?

— Не е по-лошо от каране на велосипед. От дете не съм се качвал на нещо с две колелета.

— Готов ли си да отидем до Венеция? Ще карам по задните улички и няма да имаме проблеми с движението.

— Нямам нищо против, Джони, момчето ми, но не искам и да мисля какво ще каже майка ти, ако катастрофираме.

Кикоти се и оправя каската си.

— Тя ще си стои в болницата, а ние и двамата ще сме мъртви.

— Не се безпокой, татко, няма да се убием. Карам мотоциклети в продължение на двайсет години. В по-голяма безопасност сме, отколкото в колата.

Мъчи се да се качи отново на мотора. Закопчавам ремъка на шлема си.

— Работата е там, татко, че по-голяма част от хората, които карат мотоциклети, са маниаци. Ако същите тези хора карат леки коли, ще предизвикват катастрофи с леки коли.

Ритам стартера, но безрезултатно. Давам му малка пауза.

— Воланът е този, който убива в една кола, както и предните стъкла, и таблото с уредите отпред: колата спира, а хората запазват инерцията на движението. Когато караш мотор, няма в какво да се удариш пред себе си; ти просто летиш във въздуха и забавяш скоростта си, преди да се удариш където и да било.

Вслушвам се в думите си и решавам да млъкна. Не звучи съвсем окуражително. Татко се хваща за мен и се хили отново.

— Ти можеш да продадеш и най-святото на дявола.

Отмята глава и се смее от все сърце; не закрива уста с ръка; няма как, държи се здраво с две ръце, за да запази живота си.

Тръгваме бавно по Палм. Красив следобед е и слънцето е ниско пред нас. Изкачваме се от едната страна на леко заоблените хълмове и се спускаме по другата страна, все едно сме в детска ролкова шейна. Минаваме край игрището за голф на Палм и пресичаме „Линкълн“. Спускаме се по Роуз авеню и паркираме на алеята за разходки.