Джим Стовъл - Последният подарък

Докато пресичахме чакалнята, госпожица Хейстингс ме хвана под ръка и прошепна:

— Като че ли наистина има напредък, колкото и да е малък и бавен.

Джейсън ни настигна и попита:

— Е, къде ще ходим?

Усмихнах му се и отвърнах:

— В Южна Америка.

Джейсън спря на място и попита:

— И в кой по-точно университет в Южна Америка?

Госпожица Хейстингс отговори ведро на въпроса му:

— Сигурна съм, че никога не си го чувал.

След като сменихме три полета, се озовахме в раздрънкано такси, което криволичеше по черен път сред джунглата. Най-накрая пристигнахме в прашно село с неасфалтирани улици и няколко полусрутени сгради.

Шофьорът спря пред най-голямата от тях и ние слязохме и си взехме багажа. Докато таксито вдигаше облак прах зад себе си, Джейсън попита с недоверие:

— Сигурни ли сте, че трябва да сме тук?

Аз се засмях и отговорих:

— Образованието и учението са там, където ги намериш.

Настанихме се в три отделни стаи в скромния, но изненадващо приятен хотел и се уговорихме на следващия ден да се срещнем във фоайето за закуска. Бях много уморен и парирах всички въпроси на Джейсън, като му казах набързо, че урокът ще започне на другата сутрин.

След цял ден пътуване сънят ми беше сладък и на сутринта заварих госпожица Хейстингс във фоайето, където тя вече бе запазила маса за нас в дъното на нещо като столова. След минута пристигна Джейсън и закусихме.

Докато ставах от масата, казах:

— Джейсън, ще повървим до края на улицата. Там има сграда. В нея ще започне твоето обучение.

Джейсън стана и каза с въздишка:

— Дойдох дотук. Да видим какво ми е приготвил моят луд чичо.

Докато вървяхме по прашната улица, явно сме били доста интересна гледка, тъй като много от местните жители наизлязоха да ни видят. Къщите им бяха обикновени постройки от греди и ламарина, но в края на улицата последната сграда отляво беше малко по-голяма и по-модерна от останалите. Над вратата имаше табела, на която пишеше на испански и на английски „Библиотека на Хауард «Ред» Стивънс“.

Когато видя името, Джейсън се засмя и попита:

— Какво става тук?

Докато изкачвах трите стъпала и отварях вратата, му отговорих:

— Мисля, че вътре ще намериш отговор на своя въпрос.

Влязохме в библиотеката, където бяхме посрещнати от приятна млада жена. Тя ни поздрави на много добър английски, след което добави:

— Предполагам, вие сте господин Хамилтън и госпожица Хейстингс.

Аз кимнах утвърдително. Когато премести поглед върху Джейсън, очите й се оживиха и тя възкликна:

— Вие трябва да сте Джейсън Стивънс. За нас е чест да сте тук. Сеньор Ред Стивънс беше голям човек и помогна на много хора в нашето село.

Аз се прокашлях и казах:

— Джейсън, през следващите четири седмици ще помагаш на библиотекарката. Тук ще получиш всичко, от което се нуждаеш, за да научиш урока, който чичо ти иска да ти предаде.

Джейсън повиши глас повече, отколкото бе необходимо, и заяви:

— Може да не съм бил отличник в училище и да не съм научил кой знае какво в колежа, но не вярвам в това забутано място да има нещо, до което преди не съм имал достъп.

Джейсън се завъртя на триста и шейсет градуса, оглеждайки единственото помещение на библиотеката.

— Тук няма почти нищо друго, освен празни рафтове. Има съвсем малко книги — отбеляза той.

Библиотекарката се усмихна и обясни:

— Всички книги са заети от хората в селото, а и не само от нашето. Когато ни остави тази библиотека, вашият чичо ни каза, че няма полза от книги, които стоят на рафта.

Казах на Джейсън, че двамата с госпожица Хейстингс ще го оставим да работи, но всеки ден ще му идваме на посещение.

През следващите четири седмици се потопих в приятния живот на селото. С госпожица Хейстингс направихме няколко разходки до близките околности и имахме много възможности да разгледаме забележителности и да си купим сувенири. Всички бяха дружелюбни и гостоприемни, особено след като научаваха, че идвам от името на покойния им благодетел Ред Стивънс.

Ежедневните ни посещения при Джейсън показваха, че той изпълнява задълженията си по-усърдно и енергично, отколкото бях очаквал. Скоро се научи да вписва и изписва книгите със завидна бързина и често разговаряше със заемателите за книгите, които са прочели.

Когато настъпи последният ден от пребиваването ни там, почти не ни се тръгваше от уютното селце. Всички излязоха на улицата да ни изпратят, след което тръгнахме със същото такси, с което бяхме пристигнали.