О. Хенри - Последният лист

В един малък квартал западно от Уошингтън скуеър улиците изведнъж щурват и се преплитат и пречупват в малки отрязъци, наречени „площадки“. Тези „площадки“ образуват чудновати ъгли и криви. Една улица се пресича сама със себе си дори два пъти. Някакъв художник открил веднъж съвсем неподозирана възможност в тази улица. Ами ако инкасаторът от магазина, тръгнал по нея със сметката за бои, хартия и платно, неочаквано срещне сам себе си да се връща, без да е получил нито цент от сметката!

И ето че хората на изкуството плъпнали из своеобразния квартал Гринич Вилидж, търсейки прозорци със северно изложение, фронтони от деветнайсети век, холандски мансарди и ниски наеми. После пренесли от Шесто авеню няколко тенекиени канчета, един-два мангала и основали „колония“.

Сю и Джонси имаха ателие на най-горния етаж в една неизмазана триетажна къща. „Джонси“ беше умалително от Джоана. Едната бе от щата Мейн, а другата — от Калифорния. Двете се бяха запознали на масата в една гостилница на Осма улица и се оказа, че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и-широките женски ръкави съвпадат напълно, което доведе и до общото ателие.

Това стана през май. През ноември един студен чужденец, когото докторите нарекоха Пневмонии, се разшета невидим из колонията, като докосваше ту един, ту друг с ледените си пръсти. В източната част този сарап крачеше смело и поразяваше десетки жертви, но тук плетеницата от тесни, обрасли с мъх „площадки“ затрудняваше неговия ход.

Господин Пневмонии в никакъв случай не можеше да се нарече галантен кавалер. Едно крехкичко момиче с кръв, изтъняла от калифорнийските ветрове, едва ли можеше да бъде равностоен противник за този стар разбойник с кървави пестници и тежко дишане. Но той повали и Джонси; и тя лежеше неподвижно на изписания железен креват и гледаше през холандския прозорец калкана на съседната неизмазана къща.

Една сутрин загриженият доктор с леко движение на рошавите си прошарени вежди повика Сю в коридора.

— Вероятността да прескочи трапа е, да речем, едно на десет — каза той и стърси живака на термометъра. — И то само ако в нея има воля за живот. Вземе ли болният страната на гробаря, всички лекарства са безсилни. А вашата госпожичка вече е решила, че няма да я бъде. Да я гнети някаква мисъл?

— Ами… беше си наумила, че един ден непременно трябва да нарисува Неаполския залив.

— Да рисува? Глупости! Не я ли гнети нещо по-сериозно — мисълта за някакъв мъж например?

— Мъж ли? — възкликна Сю и гласът й звънна рязко като разхлабена струна. — Нима един мъж заслужава… Но не, докторе, няма такова нещо!

— Така, значи, това е просто безволие — каза докторът. — Аз ще направя всичко, на което науката — в мое лице — е способна. Но щом пациентът ми започне да брои каретите на погребалното си шествие, аз приспадам петдесет процента от лечебната сила на лекарствата. Ако направите така, че поне веднъж да ви попита какви ръкави ще се носят тази зима, гарантирам ви двойно по-голяма вероятност да се оправи.

След като докторът си отиде, Сю се затвори в ателието и плака, плака, докато хартиената салфетка се превърна в каша. После взе статива си и влезе със смела крачка в стаята на Джонси, като си подсвиркваше някакъв шлагер.

Джонси лежеше почти незабележима под завивките, обърнала глава към прозореца, Сю помисли, че е заспала и престана да свири.

Тя нагласи статива и се зае да рисува с туш илюстрация за разказ в списание. Младите художници си проправят път към Изкуството, като илюстрират разказите, с които младите писатели си проправят път към Литературата.

Докато нахвърляше фигурата на героя на разказа — каубой от Айдахо с елегантен брич и с монокъл на носа, до слуха й няколко пъти долетя тих шепот. Тя приближи припряно до кревата. Очите на Джонси бяха широко отворени. Тя гледаше през прозореца и броеше — броеше в обратен ред.

— Дванайсет — произнесе тя и след малко: — единайсет; и после: — десет, девет, осем, седем — последните две почти на един дъх.

Обезпокоена, Сю погледна навън. Какво имаше за броене? Виждаше се само голият, мрачен двор и на двадесет крачки — калканът на неизмазаната къща. Една стара, прастара лозница, чепата и изгнила към корените, пълзеше до средата на калкана. Студеният дъх на есента беше смъкнал листата и сега клоните, вкопчани в ронещите се тухли, голееха като скелет.

— Какво има, мила? — попита Сю.