Джим Стовъл - Последният подарък

Когато човек е способен да се учи от собствените си проблеми, той може да се справи с живота. Когато е способен да се учи от проблемите на другите, той може да бъде господар на живота.

Всичко най-хубаво и се надявам следващия месец отново да говорим.

Записът свърши, но Джейсън продължи да се взира в празния екран. После стана бавно и се запъти към вратата. Докато я отваряше, той спря, обърна се към мен и госпожица Хейстингс и каза:

— Ще направя всичко възможно и ще ви се обадя — след което затвори вратата зад себе си.

Госпожица Хейстингс се обърна към мен и каза:

— Изглежда, цялото нещо започва да дава резултат. Струва ми се, че долавям промяна в отношението му. Как мислите?

— Надявам се да е така — отвърнах аз, — защото имам чувството, че колкото по-напред отиваме, толкова по-стръмен става пътят.

За пореден път очаквах с нетърпение обаждането на Джейсън и искрено се надявах да се е справил със задачата. Чувствах се така, както в първия ден, когато изпратих сина си на детска градина. Три дена преди края на месеца Джейсън най-после се обади и уговори с госпожица Хейстингс среща за следващата сутрин. Тя ми каза, че звучал много притеснено и неуверено. Можех само да се надявам, че се е заблудила.

На следващата сутрин в уречения час госпожица Хейстингс покани Джейсън в кабинета ми, настани го и взе стол за себе си. Джейсън седеше мълчаливо и трябва да призная, че действително изглеждаше притеснен и дори леко уплашен. Най-накрая казах:

— Е, Джейсън, радвам се да те видя отново. Предполагам, че имаш какво да ни кажеш.

Джейсън вдигна поглед към мен и каза:

— Мисля, че имам.

Той сведе поглед към ръцете си и след дълга пауза заговори бавно:

— Ами, нали трябваше да намеря хора от четирите възрасти с проблеми… и първо потърсих дете. След близо две седмици безплодно търсене бях толкова обезсърчен, че един следобед просто излязох на разходка в парка.

Чувствах се зле, че след толкова усилия и труд ще изгубя наследството си и въпросния последен подарък, който чичо ми Ред е приготвил за мен. По едно време седнах в края на една пейка и забелязах, че на другия край седи млада жена, която наблюдава как малко момиченце си играе на люлката. Жената каза, че според нея момиченцето е изключително. При цялото ми лошо настроение не бях достатъчно любезен и й отговорих, че не виждам нищо изключително в това, че шест-седем годишната й дъщеря просто си играе на люлката. Тя ми отговори: „Първо, не съм й майка, колкото и да ми се иска. Второ, тя е най-невероятният човек, който съм виждала. Работя като доброволец в болница «Света Екатерина». Част съм от един проект, в който се опитваме да изпълним някакво особено желание на смъртно болни пациенти. Емили е болна от рядко срещан вид рак. Правили са й много операции и сигурно половината си живот е прекарала в болници, изтърпявайки големи болки. Когато й казахме, че ще опитаме да изпълним едно нейно желание, тя каза, че би искала да прекара един забавен ден в парка. Казахме й, че сме водили много деца в Дисни Уърлд, на различни състезания или на плаж, но тя само се усмихна и каза: «Много добре, но аз бих искала просто един забавен ден в парка.»“

После тази жена ми разказа как Емили е трогнала всички в болницата и ги е променила. В това време Емили бе спряла да се люлее и бавно крачеше през поляната към нас. После седна на пейката между двама ни. Обърна се към мен с усмивка, която никога няма да забравя, и ми каза, че се казва Емили и че това е нейният специален ден в парка.

Попита ме дали днес не е и моят специален ден в парка. Отговорих й, че не е, а тя се засмя и ми каза, че мога да споделя нейния.

Така че, господин Хамилтън, аз прекарах останалата част от деня на площадката с Емили. Осъзнах, че в малкото си седемгодишно тяло тя побира повече радост и смелост от всеки друг нормален човек.

В края на деня тя беше много уморена и младата госпожица от болницата трябваше да я върне на инвалидна количка. Преди да тръгнат обаче, Емили ми каза, че когато се върне в болницата, ще говори със сестрите и ще попита дали не могат да ми уредят и на мен специален ден в парка.

Джейсън спря да говори и ме погледна право в очите. В очите му блестяха сълзи, а трябва да призная, че и аз трудно се сдържах. Госпожица Хейстингс извади пакетче носни кърпички и промърмори нещо за някаква сенна хрема. Стояхме там и мълчахме, замислени за малкото момиче, чийто проблем вече засягаше всички ни.

Най-после Джейсън се прокашля, избърса очите си и продължи: