Джим Стовъл: Последният подарък

Двамата с теб сме в началото на едно пътуване през страниците на книгата, която държиш в ръцете си. Искам да ти благодаря за инвестицията, която си направил, и ще продължиш да правиш, докато трае това пътуване.

Вярвам, че когато стигнеш до последната страница на Последният подарък , ти ще си променен. Тогава нашето съвместно пътуване ще приключи, но твоето лично пътешествие към пълнотата на твоята съдба едва ще започне.

Както всяко друго пътуване, така и това ще стане по-специално, ако го споделиш с определени хора в твоя живот. Сигурен съм, че можеш да си спомниш чудесните пътувания и ваканции, на които си бил в миналото. Когато се върнеш към подобни спомени, ще откриеш, че те са пълни не само с мястото, на което си бил, но и с конкретни хора, с които си бил.

Надявам се, когато приключиш Последният подарък и започнеш своето собствено пътуване, да споделиш Последният подарък със своите приятели, роднини и с онези специални хора, които правят пътешествието на живота безценно.

Благодаря ти, че споделяш тази част от пътешествието на моя живот и че ми позволяваш заедно с Последният подарък да споделя част от пътешествието на твоя живот.

С уважение, Джим Стовъл

Бях на осемдесет години и се занимавах с право вече петдесет и три, когато ми се наложи да предприема одисея, променила живота ми завинаги.

Седях зад огромното си махагоново бюро на последния етаж на внушителна сграда в най-добрия квартал на Бостън, където се намираше офисът ми. На месинговата табела в мраморното фоайе пишеше „Хамилтън, Хамилтън и Хамилтън“. От тях аз съм първият Хамилтън — Теодор Дж. Хамилтън, ако трябва да сме точни. Останалите двама от табелата са моят син и моят внук.

Не мога да кажа, че сме най-престижната правна кантора в цял Бостън, защото би било нескромно, но ако го каже някой друг, няма да възразя.

Докато се наслаждавах на атмосферата в просторния ми старинен кабинет, размишлявах колко далеч съм стигнал, откакто завърших право. Обичах да гледам моята „стена на славата“, на която имаше мои снимки с последните петима президенти на САЩ, както и с други важни личности.

Хвърлих поглед към голямата, натъпкана с книги библиотека, дебелия ориенталски килим и класическата кожена мебел. Доставяше ми удоволствие да се наслаждавам на добре познатата обстановка, но блаженството ми бе прекъснато от телефона на бюрото. Чух успокояващия глас на Маргарет Хейстингс.

— Сър — каза тя, — може ли да поговорим очи в очи?

Работех с нея вече четиридесет години и знаех, че този тон е запазен само за изключително сериозни или тържествени ситуации.

— Да, заповядайте — отвърнах веднага.

Госпожица Хейстингс влезе на момента, затвори вратата зад себе си и седна срещу мен, от другата страна бюрото. Не носеше нито календар, нито писма, нито някакви документи. Докато се опитвах да си спомня кога за последен път Маргарет бе влизала в моето убежище, без да носи нищо, тя съобщи без заобикалки:

— Господин Хамилтън, току-що е починал Ред Стивънс.

Когато си доживял до осемдесет, би трябвало да си свикнал със загубата на приятели и роднини. Но понякога новината те удря по-зле от друг път. Специално тази ме разтърси до основи. Освен всички емоции и спомени, които нахлуха в главата ми, аз бързо осъзнах, че ще трябва да изпълня и това, което Ред очакваше от мен — тоест да изпълня и професионалните си задължения.

Насочих мислите си към това и казах на госпожица Хейстингс:

— Ще трябва да се свържем с всички роднини, корпоративни бордове и компании, включени в завещанието и да се подготвим, доколкото е възможно, да овладеем медийния цирк, който ще избухне всеки момент.

Госпожица Хейстингс стана и каза:

— Ще се заема с всичко.

Тя се запъти бързо към вратата, но спря за миг. След неловка пауза, по време на която осъзнах, че двамата с Маргарет Хейстингс преминаваме границата между професионалното и личното, тя промълви:

— Господин Хамилтън, моите съболезнования.

Госпожица Хейстингс затвори вратата и ме остави насаме с мислите ми.