Джим Стовъл: Последният подарък

Две седмици по-късно седях на челното място край солидната дървена маса в нашата зала за преговори заедно с всички роднини на Ред Стивънс. Почти физически усещах огромното им нетърпение, или по-скоро алчност.

Бях запознат с чувствата на Ред към по-голяма част от роднините му и знаех, че би се радвал да удължа мъките им колкото е възможно. Затова поръчах на Маргарет да сервира на всеки кафе, чай или безалкохолна напитка и да добави каквото се сети. Отново и отново преглеждах обемистата документация пред себе си и неведнъж се прокашлях. Когато най-после и самият аз сметнах, че прекрачвам границата на приличието, станах и се обърнах към разнородната компания.

— Дами и господа, както знаете, събрали сме се да прочетем завещанието на Хауърд „Ред“ Стивънс. Наясно съм, че за всички нас моментът е труден и че скръбта поради загубата на човека далеч надхвърля всякакви правни и финансови въпроси, които предстои да обсъдим тази сутрин.

Знаех, че където и да се намира, Ред би оценил иронията в думите ми.

— Ще прескоча любезностите, уводите и общите приказки и ще премина направо към темата, която ни вълнува. Ред Стивънс бе много успял мъж във всеки аспект на думата. Завещанието му е такова, какъвто беше и самият Ред — семпло и откровено.

Господин Стивънс подписа пред мен това последно свое завещание преди малко повече от година — на своя седемдесет и пети рожден ден. Разговорите ни оттогава насам потвърждават, че този документ действително отразява последната му воля. Ще чета директно от завещанието и докато чета, ще видите, че макар документът да е напълно сериозен и с правна тежест, части от него са написани по типичния за Ред начин.

— На най-големия си син Джак Стивънс оставям първата си компания „Панхендъл ойл енд газ“. В момента на подписването на това завещание тя се оценява на около шестстотин милиона долара.

Около масата се разнесоха възгласи на изненада, а сред тях едно тънко радостно изпискване. Внимателно поставих документа на масата и погледнах изпод вежди с възможно най-сериозния си съдийски поглед. След многозначителна пауза отново взех завещанието и продължих да чета.

— Джак ще бъде единствен собственик на компанията, но мениджмънта и решенията ще бъдат оставени в ръцете на борда на директорите на „Панхендъл“, които са ми служили отлично през годините. Джак, искам да знаеш, че тъй като пред мен не си показал никакъв интерес към компанията, реших, че едва ли ще се заинтересуваш от нея и когато си отида. Ако ти позволя да контролираш нещо като „Панхендъл“, все едно да дам заредена пушка в ръцете на тригодишно момче. Искам да знаеш, че съм инструктирал г-н Хамилтън да напише това завещание по такъв начин, че ако започнеш да се бориш за контрол, да спъваш работата на борда или дори само да се оплакваш от естеството на моето завещание за теб, собствеността на „Панхендъл ойл енд газ“ веднага ще премине в ръцете на благотворителна организация.

Вдигнах поглед от завещанието и го втренчих в Джак Стивънс. На лицето му се изредиха всички възможни емоции. Джак Стивънс си беше един плейбой на петдесет и седем години, който така и не бе имал привилегията да работи дори и ден за заплата. Той нямаше и най-бегла представа каква услуга му прави баща му, оставяйки контрола над „Панхендъл ойл енд газ“ в ръцете на други. Знаех, че в момента той за пореден път изпитва чувството, че не е отговорил на очакванията на баща си.

Дори изпитах леко съчувствие към Джак, докато обяснявах:

— Господин Стивънс, завещанието ме задължава да го чета част по част и да освобождавам от залата тези, които вече са чули своята.

Той ме погледна с объркано изражение и каза:

— Моля?

В този момент госпожица Хейстингс с присъщата й навременност го хвана за ръката и каза:

— Господин Стивънс, нека ви придружа до вратата.

Когато всички се успокоиха и залата отново се изпълни с очакване, аз продължих.

— На дъщеря си Рут оставям семейната къща и ранчото в Остин, Тексас, заедно с добитъка.

Рут седеше на другия край на масата с вечно мнителния си съпруг и децата. Въпреки разстоянието успях да чуя как доволно плесна с ръце и ги потри една в друга. Тя и семейството й бяха толкова самовлюбени, че не вярвам да разбираха факта, че цялото имение ще бъде управлявано от други, а те ще бъдат държани на достатъчно голямо разстояние, за да не се наранят — или да наранят някой друг. Госпожица Хейстингс подобаващо ги изпрати от стаята.