Джеймс Ролинс: Последният оракул

В основата на един роман може и да стои вдъхновението, но крайният продукт би бил невъзможен без усилията на екипа, с който авторът работи. В последния си роман отдадох нужното на фантастичния екип от „Харпър Колинс“, чиито умения се оказаха безценни. Сега бих искал да кажа няколко думи за писателите от моята група „критици“, които са с мен от самото начало на кариерата ми (когато пишех ужасни разкази — отдавна погребани на сигурно място в задния двор). Благодарение на техните критики и съвети станах по-добър писател. Нека Най-напред благодаря на Пени Хил, на Стив и Джуди Прей и на Дейв Мъри, към които твърде често се обръщам за помощ в последния момент. Ред е на основната група, която е неотлъчно с мен през минното поле от самото начало — Каролин Уилямс, Крис Кроу, Лий Гарет, Джейн О’Рива, Майкъл Галоуглас и Дени Грейсън. И към новата кръв в групата, чиито идеи внесоха свежест в атмосферата — Ленард Литъл, Кати Л’Еклус и Скот Смит. И накрая има един джентълмен, който преди известно време се премести в другия край на страната, но който заслужава специално признание като мой приятел, ментор и колега — Дейв Мийк. Извън тази група са двамата титани Каролин Маккрей и Дейвид Силвиан, които упорито ме тласкат все по-нависоко. Искам да благодаря също на Дж. А. Конрат, автор на великолепната поредица за Джак Даниелс, задето беше до мен в момент на криза; на Джоту Дж. Камлани за помощта му с хладните оръжия; на Антъни Осса-Ричард-син за личната му помощ с историята на Делфи. Колкото до сърцевината на този роман, бих искал да изкажа особена благодарност на Темпъл Грандин (авторка на „Животни в преход“), както заради вдъхновението, което легна в основата на тази книга, така и задето ми позволи да я цитирам. И накрая, специална благодарност на четиримата, които бяха до мен през всички етапи на тази продукция — моята редакторка Лиса Кюш и колежката й Мей Чен, и на агентите ми Рас Глен и Дани Барър. И както винаги, нека подчертая, че за всякакви фактологически и други грешки следва да вините само и единствено мен.

„Най-великите проникновения на човечеството се раждат от лудост, която е божествен дар“

Древните гърци имали цял пантеон от богове и твърдо вярвали в силата на пророчеството. Почитали онези, които гадаели бъдещето по вътрешностите на кози, които виждали предзнаменования в дима на жертвените клади, които предричали предстоящи събития по подредбата на хвърлени кости. Ала един човек бил ценен най-високо от всички — тайнственият Делфийски оракул.

В продължение на близо две хиляди години поредица от строго охранявани жени обитавали храма на Аполон в планината Парнас. Поколение след поколение избраната жена се възкачвала на пророческия трон и приемала името Пития. В състояние на породен от изпарения транс тя отговаряла на въпроси за бъдещето — от най-дребните до такива с историческо значение.

Сред почитателите й били водещи фигури в гръцката и римската история — Платон, Софокъл, Аристотел, Плутарх, Овидий. Дори ранните християни се прекланяли пред таланта й. Микеланджело й отредил видно място на тавана на Сикстинската капела — изобразил я как предсказва идването на Христос.

В наше време е нормално да си зададем въпроса дали не е била шарлатанка, заблуждавала хората с отговори, които могат да се тълкуват многозначно. Един факт обаче не подлежи на съмнение — почитана от царе и завоеватели по целия свят, Пития променяла с пророчествата си курса на човешката история.

И макар Делфийският оракул да е забулен в мистерия и легенди, една истина излезе наяве. През 2001 година археолози и геолози откриха странна подредба на тектоничните плочи под планината Парнас, която пропуска въглеводородни газове, включително етилен, който предизвиква еуфорични халюцинации — с други думи, изпаренията, описани в историческите архиви.

Така учените разкриха една от тайните на Пития, но централният въпрос все още остава загадка — наистина ли е предсказвал бъдещето Делфийският оракул? Или всичко е било плод на свещена лудост?

398 година от новата ера

Планината Парнас, Гърция