Джеймс Ролинс: Последният оракул

— Донесете повече факли! — изрева той. — Претърсете всеки ъгъл!

Някакво движение в дъното на залата привлече погледа му и той изтегли меча си.

Откъм сенките на стълбище се появи жена. Залитна няколко крачки напред — като замаяна. Облечена цялата в бяло, с венец от лаврови клонки на главата.

Центурионът знаеше коя е.

Делфийският оракул.

Овладя с усилие обзелия го страх. Като мнозина легионери и той съблюдаваше тайно старите ритуали. Дори колеше бик в чест на Митра и се мажеше с кръвта му.

Само че ново слънце се издигаше на хоризонта и нищо не можеше да го спре.

— Кой смее да поругава храма на Аполон? — извика към тях жената.

Притиснат от погледите на подчинените си, центурионът тръгна решително към нея.

— Предай момичето! — настоя той.

— Няма го. Дори вие не можете да го достигнете.

Центурионът знаеше, че това е невъзможно. Храмът беше обграден.

Въпреки това някаква тревога го тласна напред.

Пророчицата препречи пътя към стълбите и сложи ръка на нагръдника му.

— Светилището долу е забранено за мъже.

— Но не и за императора. А аз съм негов пратеник.

Жената не помръдна.

— Няма да минеш.

Центурионът беше получил заповеди с печата на император Теодосий, предадени му лично от сина на императора — Аркадий. Старите богове трябваше да замлъкнат окончателно, старите храмове трябваше да бъдат изравнени със земята. Из цялата империя, включително и в Делфи. Центурионът беше получил още една заповед.

И щеше да я изпълни.

Заби меча си дълбоко в корема на пророчицата, докато върхът не излезе през гърба й. Жената изстена. Залитна и се опря на рамото му, сякаш прегръдка между влюбени. Той я блъсна грубо назад.

Кръв плисна по доспехите му, по пода.

Оракулът се срина на мрамора, после падна на хълбок. Протегна трепереща ръка и натопи длан в локвата от собствената си кръв.

— Нов извор… — прошепна, сякаш даваше обещание.

А после тялото й се отпусна в прегръдката на смъртта.

Центурионът прекрачи през трупа й и заслиза с меча напред по стълбите, които го отведоха в малка пещера без изход. Труп на старица се валяше в локва черна кръв. Трикрако каменно столче лежеше преобърнато до пукнатина в пода. Той огледа пещерата, обиколи я дори.

Невъзможно.

Тя беше празна.

Март 1959 г.

Карпатите, Румъния

Майор Юри Раев отвори вратата на руския камион ЗиС-151 и скочи върху набраздения от коловози черен път. Краката му се подгънаха. Подпря се на зелената врата на спазарения камион, като не знаеше да го проклина ли, или да благодари на съдбата за него. Гърбът още го болеше след едноседмичното пътуване през планината. Имаше чувството, че зъбите му са се разклатили от друсането. Уви, само превозно средства като това можеше да издържи по каменните серпантини и наводнените пътища до изолирания зимен лагер.

Погледна през рамо — задната врата на каросерията се беше спуснала с трясък и войници в черно-бели униформи скачаха на пътя. Зимното им облекло се сливаше със снега и камънаците на гъсто залесените височини. Утринната мъгла още тежеше тук-там като групи от сърдити призраци.

Мъжете псуваха и тропаха да раздвижат кръвта в краката си. Огнени връхчета на цигари припламнаха за последно — някои захвърлени, други стъпкани с пета. Войниците зареждаха калашниците си, макар тяхната група да беше само ариергард със задача да отцепи района и нищо повече.

Юри се обърна напред, когато вторият по ранг в тази мисия, лейтенант Добрицки, пристъпи към него. Добрицки беше набит украинец с надупчено от белези лице и счупен нос, със зимна камуфлажна униформа като останалите. Червените кръгове от очилата за сняг още личаха на лицето му.

— Майоре, лагерът е отцепен.

— Те ли са? Онези, които търсим?

Добрицки сви рамене, в знак че оставя това на неговата преценка. Веднъж вече ги бяха пратили за зелен хайвер — нападнали бяха зимен лагер на полумъртви от глад селяни, които работеха на минимални надници в една каменна кариера.

Юри се намръщи. Тази планина беше от друго време, от друга епоха — каменната. Изостанала, пълна със суеверия и бедност. Ала зъберите на обраслите с непроходима гора хребети бяха идеално скривалище за онези, които не искат да бъдат намерени.

Юри мина встрани и огледа завоя на раздраната от коловози пътека, която минаваше за път. Водещите камиони в колоната бяха нахвърляли сняг и кал на буци отстрани. През дърветата се виждаха двайсетина мотора „ИМЗ-Урал“, всеки с по един въоръжен войник в коша. Тежките мотоциклети бяха избързали напред, за да отцепят района и да отрежат всички пътища за бягство.