Джим Стовъл - Последният подарък

— Вижте, дотук направих всичко, което ми казахте, и всичко беше добро, но трябва да имам някаква представа към какво се придвижвам и какво ще получа накрая. Не мога просто да пропилея цяла година от живота си.

За няколко секунди погледът ми се спря върху Джейсън, докато обмислях какво би искал да му каже Ред. Най-накрая отговорих:

— Джейсън, за мен целият ти живот досега е бил поредица от пропилени години. Не виждам с какво една година, прекарана в изпълнение на последната воля на чичо ти, ще влоши ситуацията. Ти обаче имаш възможност да прекратиш цялата процедура във всеки един момент.

Той ми се развика:

— Не можете ли поне в общи линии да ми кажете какво ще получа от цялата работа, за да знам дали си струва?

Отправих му най-строгия си съдийски поглед и заявих:

— Млади човече, честта, дългът и приятелството ме задължават да изпълня всяка стъпка от този процес така, както ми е наредено от Ред Стивънс. Нямам избор. Ти обаче имаш. Или ще играеш по правилата, или няма да играеш изобщо. Дотук всичко ли е ясно?

Двамата с Джейсън се погледнахме право в очите, сякаш се състезавахме чия воля ще надделее. За негово съжаление през осемдесетте години на живота ми моята воля бе преминала много тестове, докато неговата за първи път беше поставена на изпитание от любовта и грижата на Ред Стивънс.

Най-накрая той отмести поглед и изсумтя:

— Добре, да видим записа.

Ред Стивънс се появи на екрана с малко по-сериозно изражение от преди. Сякаш всяко следващо изискване беше още по-важно и значимо от предишното. Ред започна:

— Джейсън, следващата част от подаръка, който се опитвам да ти дам, се отнася до знанието и учението. Както знаеш, аз нямах привилегията да получа формално образование, а ти имаш някаква диплома от прехваления колеж, в който те изпратихме (който между другото не е нищо повече от развлекателен комплекс за безгрижни богаташчета).

Джейсън се облегна на стола, стовари юмрук по масата и процеди през зъби дълга въздишка. Ред продължи:

— Сега, преди да се почувстваш много обиден, искам да знаеш, че уважавам университетите и всяко друго формално образование. То просто не намери място в моя живот. В него обаче присъстваше една постоянна любознателност и желание да науча всичко възможно за хората и света около мен. Скоро след като се научих да чета, се наложи да спра да ходя на училище, но способността да чета, да мисля и да наблюдавам ме превърна в сравнително добре образован човек.

Учението е процес. Не може да стоиш години наред в една класна стая и накрая да се покажеш на сцената с онази специална шапка и да се смяташ за образован. Вярвам, че причината да нарекат церемонията по връчването на дипломите „встъпление“ е, че процесът на учене започва именно тогава. Училището ти дава само инструментите и помагалата за истинските уроци, които предстоят.

В крайна сметка, Джейсън, оказва се, че животът — когато го живееш самостоятелно — е най-добрият учител. Моето богатство и успехите ми те ограбиха от това, но смятам да положа усилия да поправя щетите.

Ред спря за секунда, събра мислите си и продължи:

— Джейсън, изпращам те на малко пътешествие. Господин Хамилтън и госпожица Хейстингс ще те придружат. Ще посетиш мястото, където аз научих най-много. Ако подходиш с отворено сърце, ще откриеш ключа към дара на учението, който ще ти служи цял живот.

След като прекараш един месец на това страхотно място за обучение, трябва да можеш да обясниш задоволително на господин Хамилтън кой е ключът към всяко знание, образование и учение. Всички подробности са у господин Хамилтън и той ще ти ги съобщава, когато е необходимо. Всичко добро.

Докато госпожица Хейстингс ставаше да прибере видеокасетата, Джейсън попита с отегчение:

— Къде трябва да отидем и какво трябва да направим?

Докато се изправях и крачех към вратата, аз казах:

— Джейсън, не сме длъжни да ходим никъде и да правим каквото и да е. Можем веднага да прекратим процеса, но ако искаш да продължиш, бъди на терминал 27 на летището в седем сутринта. Вземи си паспорта, малко летни дрехи и добро настроение.

На следващата сутрин се натъкнахме на Джейсън, докато пресичаше с багаж в ръка паркинга на летището. Аз му подвикнах:

— Джейсън! Добро утро. Изненадвам се, че си тук половин час преди самолетът да излети.

Той се засмя и каза:

— Реших този път да пробвам да се кача на самолета, без да се налага да правя стометров спринт и да се прецеждам през почти затворената врата.