Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Докато продължавахме надолу, мачкайки тук-там подалите се над снега тревички, болката в краката ми започна да отслабва и на нейно място се появи енергия и ентусиазъм. Чувството да усетиш как животът ти се завърта на 180 градуса само за час беше повече от зареждащо. Да видиш как всичките грешни решения, които си вземал през живота си, най-после избледняват на фона на нещо по-голямо и по-важно! Да държиш собствената си съдба в ръце — това беше нещо, което никога не си бях представяла, че може да ми се случи. Бях се превърнала от момиче, мъкнещо се по паркингите на Тексас след момче, което не заслужава вниманието му дори за секунда, в момиче, спускащо се на ски през гората по време на снежна буря, на ръба на оцеляването и държащо съдбата на цяла институция в ръце. Бяха ме наричали лоша и преди, но така и не им бях повярвала. Често бях ядосана, злобна, груба — да. Но всички грешаха като ме смятаха за лоша. Мястото ми не беше в „Хидън Оук“. Не и преди. Но сега, заключвайки цялата администрация, обръщайки училището нагоре с краката, открадвайки ценни материали от него, сега вече правех това, което се очакваше от едно „лошо“ момиче. Да, предполагаше се, че „Хидън Оук“ е институция именно за такива опасни момичета. Но в началото смятах, че целта е „опасното“ да бъде излекувано. Да ни направи добри и учтиви. С мен се беше случило обратното. Бях се превърнала именно в онова, което те се опитваха да излекуват в мен от самото начало. Бях придобила „лоши“ качества, които осъзнах, че са твърде ценни, когато човек се бори за някаква справедлива кауза. Бях станала агресивна. Самоуверена. Находчива. Силна.

Когато най-после влязохме в града, луната вече даваше път на първите слънчеви лъчи на хоризонта. Намерихме уличен телефон до една бензиностанция. Харисън се облегна на един празен варел на няколко метра от мен и ме погледна окуражително. Набрах номера и зачаках. Когато слушалката отсреща се вдигна, казах:

— Мамо. Аз съм. Имам да ти казвам нещо. И този път, просто трябва да ми повярваш.

Когато най-после изплува пред погледите ни, „Хидън Оук“ изглеждаше някак уютно и почти весело. Червените керемидени комини стърчаха като свещи изпод дебелата снежна покривка. Жълтата светлина през прозорците на стаите очертаваше силуетите на десетки заети ученици. Можеше да бъде всяко едно училище, навсякъде по света. Беше трудно да повярвам, че зад тези стени се беше случила и моята история, че всичко действително беше станало в тъмните тунели отдолу.

Но да, действително това беше „Хидън Оук“.

И училището действително щеше да бъде затворено.

И аз действително бях предизвикала всичко това.

Който е да беше построил „Хидън Оук“, беше поставил високи огради от всичките му страни, но истинският пазител на тайните на училището беше гората. Дебелите гъсти дървета обграждаха сградите отвсякъде, сякаш природата бе образувала свой собствен щит наоколо, покривайки всичко в тъмнината и тишината си.

Не се приближихме към главният вход и основната сграда, където учениците стягаха, каквото беше останало от принадлежностите им и чакаха да бъдат взети от родителите си. Вместо това минахме отзад, през гората, и потънахме вътре. Веднъж щом училището остана зад нас, гората се отвори като нов свят, глух за човешката драма, която се беше случила само на няколко метра оттук. Подскачащи птички прелитаха по клоните. Далечен шум от стъпките на лисица, дебнеща плячката си за деня.

Бурите бяха спрели, но земята беше покрита с дебел слой топящ се сняг, така че стъпвахме в нещо подобно на ледено мочурище. Дървената къщичка беше полузарита със сняг. Отвътре се чуваха тихи гласове. Спряхме на няколко метра.

— Беше права — каза Харисън, — дошли са.

— Готов ли си? — стиснах ръката му аз.

Той кимна и двамата пристъпихме вътре през счупения прозорец. Кармен прекъсна изречението си наполовина и ни зяпна. Не я бях виждала, откакто с Харисън напуснахме училището. Изглеждаше в пъти по-зле от преди, но по някакъв странен начин, това й отиваше. Вече не беше пълна като в началото, напротив, по тялото й не се виждаше и грам излишна тлъстина. Не приличаше на ревливото, подпухнало, червено момиче от първата ми вечер в „Хидън Оук“. В скута й седеше кучето на Харисън, махайки весело с опашка.

Райли седеше точно до Кармен, облечена в син пуловер с дупки на лактите. Не можех да определя душевното й състояние, но поне усмивката, която ми отправи, изглеждаше почти нормална. До нея бяха Бланк и Ребека. И Тереза.