Елиът Шрифер: Училище за лоши момичета

— Разговорът приключи, малка кучка такава — обади се Спайсър. — Не сме и очаквали да се съгласиш с начина, по който функционира училището ни. Но си безсилна да направиш, каквото и да е. Колкото пъти са идвали инспектори, винаги са оставали доволни от видяното.

— Само дето не водите инспекторите долу, в тунелите, нали? Не им показвате Лилавата група?

— Няма да стигнем доникъде, ако продължаваме така — намеси се Зилинска. — Срещата ни приключва.

И беше права. Нямах нищо срещу тях. Единствената ми надежда беше Кармен да успее да се измъкне с дисковете. Трябваше да се опитам да я прикрия, колкото се може по-дълго, да й дам време да стигне до града. Можех само да се надявам, че ще успее някак си да се измъкне оттук и да стигне жива до Денвър.

Явно съм изглеждала доста самодоволна, защото д-р Спайсър се приближи и изненадващо ме зашлеви през лицето. Бузата ми пламна и сложих ръка върху удареното.

— Ще наредиш на приятелчетата си веднага да пуснат мис Виена, разбра ли ме? — наведе се тя към мен, явно за по-драматичен ефект.

Само че едва ли очакваше да получи обратно още по-силен шамар.

— Опитай се да ме накараш — озъбих се аз насреща й.

— Виена трябваше да те остави да изгориш! — във внезапен изблик на ярост изкрещя Спайсър. Хъндрик едвам я задържаше да не се нахвърли върху мен.

— Вероника — бавно изрече Зилинска. — Какво каза току-що?

— Моля те — изпуфтя Спайсър. — Всичко беше за доброто на училището!

— Какво? Кое точно е било за доброто на училището ми? — присви очи Зилинска и видях как изражението й бавно се промени от отегчено към ядосано, осъзнавайки внезапно какво се беше случвало под носа й през цялото време.

Но на Спайсър не й пукаше особено. Беше изпаднала в истерична ярост, впила злобните си очички в мен. Когато като на забавен кадър видях как тя замахна отново към мен, изтръпнах. Харисън се спусна напред, но внезапно спря.

Зилинска беше хванала здраво ръката на Спайсър и я дръпна силно назад, докато тя безпомощно риташе с крака и крещеше нещо неразбираемо.

— Адриан, дръж я здраво, ако обичаш — каза тя.

Хъндрик светкавично хвана двете ръце на Спайсър и ги изви зад гърба й.

— Няма да толерирам нараняването на нито един ученик — бавно каза Зилинска.

— Шегуваш ли се? — почти изпищя Спайсър. — Нараняването е единственият начин да ги държим под контрол.

— Това не е нашата философия и ти много добре го знаеш — ледено отвърна Зилинска.

— Всички от Лилавата група сме наранявани — тихо се обадих аз. — Всички имаме рани и синини непрекъснато. Там е като на война. Оставят ни да правим, каквото пожелаем една на друга.

Разказах набързо всичко, което се случваше във влажния гимнастически салон, откакто бях там. Глад, мръсотия, студ, мизерия и кръв. И този път тя ме слушаше. Може би беше подозирала, че се случва нещо такова. Но си е мислела, че ако никога не стъпва там долу, ще остане чиста от целия кошмар, разиграващ се наоколо. Макар че държеше главата си високо вдигната през цялото време, докато говорех, видях как светлината в очите й като че ли изгасна за пръв път. Чувстваше се победена. Макар че всъщност аз бях тази, която беше победена. Аз бях тази, която вероятно никога нямаше да напусне тунелите.

— Ще взема думите ти предвид — каза накрая тя. — Може да се изненадаш, като научиш, че съм правила опити да променя методологията на „Хидън Оук“ няколко пъти, но все още не съм стигала до край. Начинът на работа с проблемни момичета не е точна наука — всяко училище непрекъснато изменя методите си и процедурите си, опитвайки се да намери баланс между това да уважава учениците си и да поставя достатъчно стриктни граници. Но нищо от това, което каза, не променя факта, че действията ти — разрушаване на училищна собственост, изнудване на администрацията, използване на учител за заложник, са неморални. Относно това не може да има никаква дискусия, нито мога да ти предложа някакво решение или сделка.

— Сигурна ли сте? — дойде глас откъм вратата. Кармен стоеше пред прага, усмихвайки се.

— Кармен — извиках аз. — Бягай! Трябва да запазиш дисковете.

— Всичко е наред, Анжела — каза тя спокойно.

И тогава разбрах. Тя не беше сама. Зад нея се появиха Изабела, Тереза и Шайла, Бланк и Ребека. Може би още поне пет-шест момичета от Лилавата група. А зад тях, хвърляща диви погледи към стаята, Райли. В моя изплашен и почти готов да се предаде мозък, направо ми изглеждаха като цяла армия.

— Сделка ще има — продължи Кармен. — Нашето искане е да пуснете Анжела незабавно. И може би сте забелязали, че ви превъзхождаме по численост. Ако решите да се съпротивлявате, ще ви смажем.