Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Аз, от друга страна, не знаех какво да направя. Бях се издигнала като лидер на групата ни и макар да таях твърде много неприязън към Спайсър, не исках да има наранени. Райли беше неконтролируема в лудостта си, а и останалите момичета копнееха за отмъщение.

— Д-р Спайсър — намеси се Харисън, излизайки напред. — Предлагам ви да се успокоите.

Предлагаше й изход.

— Вероника — обади се Зилинска. — Свърши се.

Шайла и Тереза хванаха Спайсър, а Райли изглеждаше така, сякаш и тя иска парче от тортата. Останалите момичета се заеха с Алсанц, Хъндрик, Чърчил и Зилинска.

— Чакайте една секунда — спря ги Харисън и изтича към банята, след което се върна с дълго дебело въже.

Единствено Спайсър оказа някаква съпротива, докато връзвахме ръцете й. Останалите се примириха.

— Знаете, че няма да ви се размине, нали? — попита ме Зилинска. — Полицията ще бъде тук всеки момент.

Не трябваше да отваря устата си. Защото в мига, в който чух гласа й, долових онова, което исках да разбера.

Страх.

Никога не се бях качвала на ски досега, затова се наложи Харисън да носи всички провизии на гърба си, докато аз се опитвах да се концентрирам единствено върху това да се движа напред, без да падам. Всеки път, когато решимостта ми се изпаряваше, се фокусирах върху фигурата му, плавно носеща се пред мен. Въпреки многобройните изкълчвания на глезените ми, ледените пръски върху лицето и десетките падания по гръб, когато гледах леките му движения и увереността, с която се плъзгаше напред, се мотивирах отново. Щом веднъж стигнехме до града, нещата щяха да са изцяло в моите ръце, но засега се чувствах по-сигурна и спокойна, знаейки, че той е до мен. Кармен беше натъпкала една калъфка от възглавница с провизии за пътя. Имаше четири четки за зъби (нямах идея откъде ги беше намерила), кутия с полуготов ориз, четка за коса, найлонови торбички и бутилка с вода. Беше едно такова разнообразие от вещи, наподобяващо торбата, която използвахме на сборището ни.

Харисън бе необичайно тих, докато се приготвяхме, потънал в собствените си мисли. В началото предположих, че мисли за баща си и Джун. Това, което се случи, сигурно беше много тежко за него. Чудех се какво щеше да стане, ако налетим на тях някъде в града. Щяхме ли да се направим на непознати? Така или иначе, беше твърде малко вероятно да се засечем при положение, че бяха тръгнали преди повече от час и то със сноумобила, докато ние кретахме на ски. Точно преди да потеглим обаче, Харисън се обърна към мен и каза:

— Сигурно няма да проработи, нали знаеш?

— Какво имаш предвид?

— Дисковете. Да, имаме някакви записи. Но Зилинска би могла да завърти нещата така, както й е угодно. Все пак никой не очаква към „лошите“ момичета да се отнасят добре, нали? Тя има документирани всички провинения, които някога сте правили. Тъй като не са достатъчно глупави да сложат камери в подземията и тунелите, имаме записи само на това, което се случва със „златните“ момичета. А то далеч няма да е достатъчно да затворим училището.

Замислих се за това, докато стягах ските си.

— Хвърлиха ме във фризер , докато бях от „златните“ момичета — казах накрая аз. — А и кой знае какво са си говорили учителите по време на записите.

— Откъде знаеш дали изобщо има аудио? — попита той. — И не съм сигурен, че епизодът с фризера би бил достатъчно вълнуващ, че някоя медия да се заинтересува от него. Ще се изненадаш колко малко се интересуват хората от момичета като теб.

— Хей, я стига — спрях го аз, хващайки ръцете му.

Опитах се да звуча игриво, но вътрешно бях бясна.

Много добре знаех, че ни предстоеше трудна задача, но това не означаваше, че искам да се чувствам все едно съм на някаква безнадеждна мисия. Той отпусна ръце в моите в мълчаливо примирение. Жестът му сякаш казваше по завоалиран начин колко наивна съм всъщност и как не мога да разбера дълбокия смисъл на думите му. Накрая вдигна очи към мен и каза:

— Възможно е всичко да се развие добре и те да затворят училището. Не казвам, че не трябва да го затварят. А и ти със сигурност ще привлечеш голяма доза внимание със завързването и заключването на директорката и половината персонал.

— Нека не го обсъждаме точно сега, става ли? — уморено попитах аз.

— Да, окей.

Докато се спускахме надолу, се надявах, че той просто е бил твърде разстроен заради баща си и Джун и на това се дължеше раздразнителното му и песимистично настроение. Може би искаше да поговори с някого за това, но не знаех как точно да започна темата, без да го ядосам още повече. Някой ден щях да го измисля. Щяхме да го измислим заедно.