Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

Направих се, че съм вглъбен в работа.

Накрая тя леко се покашля.

Направих се на изненадан:

— Кого търсите?

— Търся Мойсей — рече майка ми.

Интересно колко трудно й беше да произнесе това име, сякаш й засядаше на гърлото.

Направих си удоволствието да я избудалкам.

— Вие коя сте?

— Аз съм майка му.

Горката жена, жал ми е за нея. В едно такова състояние е. Сигурно адски се е насилила, за да дойде тук. Гледа ме втренчено, като се опитва да разгадае чертите ми. И се бои, ужасно се бои.

— Ами ти кой си?

— Аз ли?

Аз пък искам да си правя кефа. Няма за какво човек да изпада в някакви състояния, и то тринайсет години по-късно.

— Казват ми Момо.

Лицето й се сгърчва.

Добавям през смях:

— Това е умалително от Мохамед.

Тя става по-бяла от белите ми корнизи.

— Така ли? Не си ли Мойсей?

— А, не, не се бъркайте, госпожо. Аз съм Мохамед.

Тя преглъща. Всъщност не е чак толкова недоволна.

— А тук няма ли момче, което се казва Мойсей?

Имам желание да й отговоря: не знам, вие сте негова майка, вие би трябвало да знаете. Но в последния момент се отказвам, защото горката жена изглежда едва се държи на краката си. Вместо това й спретвам мила малка лъжа.

— Мойсей замина, госпожо. Писна му тук. Нямаше хубави спомени.

— Така ли?

Хм, чудя се дали ми вярва. Не ми изглежда убедена. Може би в края на краищата не е чак толкова тъпа.

— Кога ще се върне?

— Не знам. Когато тръгваше, ми каза, че иска да открие брат си.

— Брат си ли?

— Да, Мойсей има брат.

— Така ли?

Изглежда напълно объркана.

— Да, брат му Попол.

— Попол ли?

— Да, госпожо, по-големия му брат Попол!

Чудя се дали не ме смята за чалнат. Или пък наистина вярва, че съм Мохамед?

В този момент аз пък започвам да се чувствам зле.

Тя вижда това и толкова силно залита, че се прислонява в едно кресло, а и аз правя същото.

Гледаме се мълчаливо и почти се задушаваме от киселата миризма на акрилната боя. Тя ме изучава и не й убягва нито едно мое мигване.

— Кажи ми, Момо…

— Мохамед.

— Кажи ми, Мохамед, ще видиш ли отново Мойсей?

— Възможно е.

Казах това с небрежен тон, дори аз съм смаян колко небрежен е тонът ми. Тя ме гледа право в очите. Може и жив да ме одере ако иска, но нищичко няма да ми измъкне, толкова съм уверен в себе си.

— Ако някой ден видиш Мойсей, кажи му, че когато се омъжих за баща му, бях много млада и че се омъжих за него, само за да си тръгна от вкъщи. Никога не съм обичала бащата на Мойсей. Но бях готова да обичам Мойсей. Само че срещнах друг мъж. Баща ти…

— Моля?

— Искам да кажа неговият баща, на Мойсей, ми рече: Тръгвай и ми остави Мойсей, ако ли не… И аз си тръгнах. Предпочетох да започна живота си отначало, живот, в който има щастие.

— Със сигурност е по-добре.

Тя свежда очи.

Приближава се до мен. Усещам, че й се иска да ме прегърне. Правя се, че не разбирам.

Тя ме пита умолително:

— Ще кажеш ли това на Мойсей?

— Възможно е.

Същата вечер отидох при господин Ибрахим и му рекох през смях:

— Кога ще ме осиновите, господин Ибрахим?

А той отговори, също през смях:

— О, още утре, ако искаш, малки ми Момо!

Наложи се да се борим. В официалния свят, този на печатите, на разрешителните, на агресивните, ако човек се осмели да ги събуди, чиновници, никой не ни искаше. Но нищо не можеше да обезсърчи господин Ибрахим.

— „Не“-то ни е в кърпа вързано, Момо. А сега трябва да получим „да“-то.

Майка ми, с помощта на социалната работничка, вече беше приела постъпките, които господин Ибрахим беше предприел.

— Ами вашата жена, господин Ибрахим, тя съгласна ли е?

— Жена ми се върна у дома преди много време. Правя каквото си поискам. Но ако искаш, това лято ще отидем да я видим.

В деня, когато получихме прословутата хартийка, на която пишеше, че отсега нататък съм син на този, когото съм избрал, господин Ибрахим реши, че трябва да купим кола, за да го отпразнуваме.

— Ще пътуваме, Момо. А това лято ще идем заедно до Златния полумесец, ще ти покажа морето, единственото море, морето, от което идвам.

— А не може ли по-скоро да отидем с летящо килимче?

— Вземи каталога и си избери кола.

— Добре, татко.

Щура работа, как с едни и същи думи човек може да има различни усещания. Когато казвах „татко“ на господин Ибрахим, сърцето ми се смееше, чувствах се по-силен, а бъдещето блещукаше.

Отидохме при собственика на автокъщата.

— Искам да купя този модел. Синът ми го избра.

Що се отнася до речника, господин Ибрахим беше по-зле и от мен. Слагаше „сина ми“ във всяко изречение, сякаш току-що беше изобретил бащинството.