Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

— Татко, ти вярваш ли в Бога?

Той ме изгледа. След това рече бавно:

— Доколкото виждам, ставаш мъж.

Не виждах никаква връзка. Дори за момент се запитах дали някой не ме беше изпортил, че ходя при момичетата от улица „Паради“. Но той добави:

— Не, никога не успях да повярвам в Бога.

— Никога не си успял ли? Защо? За това трябват особени усилия, така ли?

Той погледна мрака на апартамента около себе си.

— За да повярва човек, че всичко това има някакъв смисъл ли? Да. Трябват големи усилия.

— Но, татко, ние сме евреи, така де, аз и ти.

— Да.

— Това да си евреин, няма никаква връзка с Бога, така ли?

— За мен вече няма. Да си евреин означава просто да имаш памет. Лоша памет.

И в този момент наистина изглеждаше като човек, който се нуждае от шепа аспирини. Може би защото беше проговорил, то един път не е навик. Стана и веднага отиде да си легне.

Няколко дни по-късно се върна още по-блед от обикновено. Започнах да се чувствам виновен. Рекох си, че откакто го тъпча с какви ли не лайна, сигурно съм му разбил здравето.

Той седна и ми направи знак, че иска да ми каже нещо.

— Уволниха ме, Мойсей. Не ме искат повече в кантората, където работя.

Честно казано, не бях много изненадан, че не искат да работят с баща ми — сигурно е докарвал престъпниците до депресия — но в същото време никога не си бях представял, че един адвокат може да престане да бъде адвокат.

— Ще трябва да си търся работа. Другаде. Ще се наложи да позатегнем коланите, сине.

И отиде да си легне. Явно не го интересуваше какво мисля аз по въпроса.

Слязох да видя господин Ибрахим, който се усмихваше и ядеше шамфъстък.

— Как го правите това да бъдете винаги щастлив, господин Ибрахим?

— Знам какво има в моя Коран.

— Може би трябва някой ден да ви задигна Корана. Но това не се прави, когато човек е евреин.

— Ха, че какво означава за теб да си евреин, Момо?

— Ами не знам. За баща ми това е по цял ден да бъдеш в депресия. А за мен… е просто нещо, което ми пречи да бъда нещо друго.

Господин Ибрахим ми подаде един фъстък.

— Нямаш добри обувки, Момо. Утре ще отидем да ти купим обувки.

— Да, обаче…

— Човек прекарва времето си само на две места: или в леглото, или в обувките си.

— Нямам пари, господин Ибрахим.

— Ще ти ги купя аз. Подарък от мен. Момо, имаш си само два крака и трябва да се грижиш за тях. Ако обувките ти убиват, значи трябва да ги смениш. Защото няма да можеш да си смениш краката!

На другия ден, когато се върнах от училище, на пода в тъмния ни коридор открих една бележка. Не знам защо, но при вида на почерка на баща ми, сърцето ми веднага започна да блъска като лудо:

„Мойсей,

Прощавай, заминавам. В мен няма нищо, което да ме прави баща. Попо…“

Тук беше задраскано. Сигурно пак е искал да ми плесне нещо за Попол. От типа: „С Попол можех и да успея, но с теб не“ или пък „Попол ми даваше сили и енергия да бъда баща, но не и ти“, с една дума, някаква гадост, която го е досрамяло да напише. Но аз се досещах за смисъла, много благодаря.

„Може би някой ден ще се видим пак, по-късно, когато пораснеш. Когато няма да ме е толкова срам и ти ще си ми простил. Сбогом.“

Ха, така, сбогом!

„П.П. На масата са всички пари, които са ми останали. Ето списък на хората, които трябва да предупредиш за моето заминаване. Те ще се погрижат за теб.“

Следваше списък от четири непознати за мен имена.

Решението ми беше взето. Щеше да се наложи да се преструвам.

И дума не можеше да става да приема, че са ме зарязали. Зарязан на два пъти — веднъж от майка ми при раждането и втори път през юношеството от баща ми. Ако хората разберяха това, вече никой нямаше да ми даде шанс. Какво ли ми беше толкова ужасното? Какво у мен правеше обичта невъзможна? Решението ми беше безвъзвратно: щях да се правя, че баща ми е тук. Щях да накарам хората да мислят, че той живее тук, храни се тук, че все така споделя с мен дългите скучни вечери.

Не чаках нито миг и слязох в бакалницата.

— Господин Ибрахим, баща ми трудно храносмила. Какво да му дам?

— „Ферне Бранка“, Момо. Ето, останал ми е един блистер.

— Благодаря, качвам се да му го дам.

С парите, които ми беше оставил, можех да изкарам един месец. Научих се да имитирам подписа му, за да изпращам писма или да отговарям на училището. Продължих да готвя за двама, всяка вечер слагах и неговия прибор срещу себе си, само че в края на вечерята, изсипвах неговата порция в мивката.

По няколко вечери в седмицата, заради съседите отсреща, сядах в неговото кресло, с неговия пуловер и неговите обувки, с малко брашно по косата и се опитвах да чета един съвсем новичък Коран, който ми беше подарил господин Ибрахим, защото го бях помолил за това.