Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

Благодарение на намесата на господин Ибрахим светът на възрастните се беше пропукал и вече не ми издигаше онази гладка стена, в която се блъсках преди, а една ръка се протягаше през пукнатината.

Отново бях спестил двеста франка и пак можех да си докажа, че съм мъж.

На улица „Паради“ тръгнах право към арката, където стоеше новата собственичка на моето мече. Носех й една мида, която ми бяха подарили, истинска мида, която идваше от морето, от истинското море.

Момичето ми се усмихна.

В този момент от уличката изскочиха един мъж, който тичаше като мишка, и една курва, която го преследваше с викове:

— Крадец! Чантата ми! Крадец!

Без да се колебая нито миг, протегнах крак напред. Крадецът се просна няколко метра по-натам. Скочих върху него.

Крадецът ме погледна, видя, че съм само дете, усмихна се и се накани да ме напердаши, но понеже момичето влетя в улицата с все по-силни писъци, той скочи на крака и си плю на петите. За щастие, виковете на курвата ми бяха послужили за мускули.

Тя приближи, като залиташе на високите си токове. Аз й подадох чантата, а тя я притисна щастливо до пищната си гръд, която умееше толкова хубаво да стене.

— Благодаря ти, малкия. Какво мога да направя за теб? Искаш ли да ти подаря един тек?

Тя беше стара. Сигурно към трийсетте. Но, както господин Ибрахим винаги ми беше казвал, не бива да обиждаме жените.

— ОК.

И се качихме. Собственичката на моето мече изглеждаше засегната, че нейната колежка ме задигна от нея. Когато минахме пред нея, тя ми пошепна в ухото:

— Ела утре. И аз ще ти пусна безплатно.

Аз не чаках до другия ден…

Господин Ибрахим и курвите правеха живота ми с баща ми още по-труден. Бях започнал да върша нещо отвратително и шеметно: сравнения. Винаги ми беше студено, когато бях до баща ми. С господин Ибрахим беше по-топло и по-светло.

Гледах високата и дълбока наследствена библиотека и всички книги, които се предполагаше, че съдържат есенцията на човешкия дух, всички закони и цялата висша философия, гледах ги в мрака — „Мойсей, дръпни пердетата, от светлината подвързиите избледняват“, — а след това гледах как баща ми чете в креслото си, ограден от кръга на лампиона, който осветяваше като жълта съвест страниците на книгата. Той беше затворен сред зидовете на своето мълчание и не ми обръщаше повече внимание, отколкото на куче — всъщност мразеше кучетата — и дори не се изкушаваше да ми подхвърли някой кокал от своето знание. Ако вдигнех малко шум…

— О, извинявай.

— Млъкни, Мойсей. Чета. Знаеш, че работя…

Работя, това е велика дума, абсолютното оправдание…

— Извинявай, татко.

— О, добре, че брат ти Попол не беше такъв.

Попол, това е другото име на моята невзрачност. Всеки път, когато правех нещо не както трябва, баща ми ми хвърляше в лицето името на по-големия ми брат, Попол. „Попол беше много прилежен в училище. Попол обичаше математиката и никога не цапаше ваната. Попол не пишкаше край тоалетната. Попол толкова обичаше да чете книгите, които татко обича.“

Всъщност, не беше чак толкова зле, че майка ми беше заминала с Попол малко след моето раждане, защото без друго ми беше трудно да се боря със спомена, а ако трябваше и да живея до едно живо съвършенство като Попол, това щеше да е непосилно за мен.

— Татко, мислиш ли, че Попол щеше да ме обича?

Баща ми ме изглежда, по-скоро ме дешифрира, смаяно.

— Що за въпрос?

Ето го отговорът, който чаках: Що за въпрос!

Бях се научил да гледам хората през очите на баща ми. Недоверчиво и презрително… Да говоря с бакалина арабин, макар и да не беше арабин — защото „на езика на бакалите «арабин» означава отворен нощем и в неделя“ — и да правя услуги на курвите, това бяха все неща, които подреждах в едно тайно чекмедже на ума си, а официално не беше част от моя живот.

— Защо никога не се усмихваш, Момо? — попита ме господин Ибрахим.

Този въпрос беше истински юмрук, кален номер, не бях подготвен за него.

— Усмивката е за богаташите, господин Ибрахим. Аз нямам средства.

И точно тогава, за да ми направи скомина, той започна да се усмихва.

— И си мислиш, че аз съм богат, така ли?

— Винаги имате банкноти в касата. Не познавам никой друг, който да има толкова банкноти по цял ден.

— Но банкнотите ми служат, за да плащам стоката, а също и за наема. Знаеш ли, в края на деня ми остава съвсем малко.

И се заусмихва още по-широко, сякаш за да ме подразни.

— Гос’ин Ибрахим, когато казвам, че усмивката е за богаташи, искам да кажа, че е за щастливите.