Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

В училище си казах, че нямам и секунда за губене, трябваше да се влюбя. Нямах особен избор, като се има предвид, че училището не беше смесено, тъй че всички бяхме влюбени в дъщерята на портиера, Мириам, която макар и само на тринайсет, бързо беше разбрала, че царува над триста загорели пубертети. Започнах да я ухажвам страстно, като удавник.

Прас: усмивка!

Трябваше да си докажа, че някой може да ме обича и да накарам света да го разбере, преди да се е усетил, че дори родителите ми, единствените хора, длъжни да ме изтърпят, бяха предпочели да избягат.

Разказах на господин Ибрахим свалката си с Мириам. Той ме слушаше с усмивчицата на човек, който знае края на историята, но се правех, че не я виждам.

— А как е баща ти? Вече не го виждам сутрин…

— Много работа има. С новата служба трябва да тръгва много рано сутрин.

— Така ли? А не е ли бесен, че четеш Корана?

— Така или иначе, се крия… пък и не разбирам кой знае колко от него.

— Когато човек иска да научи нещо, той не взема някаква си книга, ами говори с някого. Не вярвам в книгите.

— Обаче, господин Ибрахим, вие сам винаги ми казвате, че знаете какво…

— Да, че знам какво има в моя Коран… Момо, иска ми се да видя морето. Дали да не отидем в Нормандия. Тръгваш ли с мен?

— О, наистина ли?

— Ако баща ти се съгласи, разбира се.

— Ще се съгласи.

— Сигурен ли си?

— Казвам ви, че ще се съгласи!

Когато пристигнахме във фоайето на „Гранд хотел“ в Кабур, силите ми привършиха и се разплаках. Плаках два, три часа и не успявах да си поема въздух.

Господин Ибрахим ме гледаше как плача. Той търпеливо чакаше да заговоря. Накрая успях да произнеса:

— Прекалено е хубаво тук, господин Ибрахим, прекалено е хубаво. Не е за мен. Аз не заслужавам толкова.

Господин Ибрахим се усмихна.

— Красотата, Момо, е навсякъде. Накъдето и да обърнеш очи. Това е в моя Коран.

След това повървяхме край морето.

— Знаеш ли, Момо, човекът, на когото Господ не е разкрил живота направо, на него една книга няма да му го разкрие.

Аз му говорех за Мириам, говорех му много за нея, защото исках да избегна да говоря за баща ми. След като ме прие в кръга на претендентите си, Мириам започна да ме отхвърля като неподходящ кандидат.

— Няма значение — каза господин Ибрахим. — Твоята любов към нея си е твоя. Тя ти принадлежи. Даже да ти откаже, не може да промени нищо. Тя просто не се възползва от нея, това е. Онова, което даваш, Момо, то си е завинаги твое, онова, което пазиш, е загубено завинаги!

— Но вие имате жена, нали?

— Да.

— А защо не сте с нея тук?

Той посочи морето с пръст.

— Наистина е английско море, зелено и сиво, това не са нормалните цветове за водата, тук тя сякаш говори с акцент.

— Не ми отговорихте за жена си, господин Ибрахим. За вашата жена?

— Момо, липсата на отговор вече е отговор.

Всяка сутрин господин Ибрахим ставаше пръв. Отиваше до прозореца, вдъхваше светлината и правеше гимнастика бавно — всяка сутрин, през целия си живот — гимнастика. Той беше невероятно гъвкав и от възглавницата си, щом открехнех очи, виждах младия, тънък и безгрижен младеж, който той сигурно е бил преди много време.

Най-голямата ми изненада беше, когато един ден в банята открих, че господин Ибрахим е обрязан.

— И вие ли, господин Ибрахим?

— И мюсюлманите като евреите, Момо. Това е жертвоприношението на Авраам: той протяга детето си към бога и му казва, че може да го вземе. Малкото парченце кожа, което ни липсва, е знакът на Авраам. При обрязването бащата трябва да държи сина си, бащата въздава собствената си болка като спомен от жертвоприношението на Авраам.

С господин Ибрахим си давах сметка, че евреите, мюсюлманите и дори християните са имали сума ти общи велики мъже, преди да се захванат да се млатят едни-други. Това не ме засягаше, но ми ставаше някак хубаво.

След завръщането ни от Нормандия, когато се прибрах в празния и тъмен апартамент, не се чувствах различен, не, а открих, че светът може да бъде различен. Рекох си, че мога да отворя прозорците, че стените може да бъдат по-светли, казах си, че не съм длъжен да запазя тия мебели, които миришеха на минало, не на красиво минало, не, на вехто минало, на кисело, като стар парцал.

Свърших парите. Започнах да разпродавам книги на цели купчини на букинистите от кейовете на Сена, които открих благодарение на господин Ибрахим по време на разходката ни. Всеки път, когато продадях някоя книга, се чувствах малко по-свободен.