Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

Продавачът започна да ни хвали качествата на колата.

— Няма смисъл да ми правите реклама, казвам ви, че искам да я купя.

— Имате ли книжка, господине?

— Разбира се.

И тук господин Ибрахим извади от кожения си портфейл един документ, който сигурно беше поне от времето на египетските фараони. Продавачът боязливо разгледа папируса, първо, защото повечето букви бяха избледнели и, второ, защото беше на език, който той не познаваше.

— Това шофьорска книжка ли е?

— Не се ли вижда?

— Добре. Тогава ви предлагаме да платите на няколко месечни вноски. Например, за срок от три години, вие трябва…

— Щом ви казвам, че искам да купя колата, значи мога. Плащам на ръка.

Господин Ибрахим беше много засегнат. Този продавач наистина правеше гаф след гаф.

— Тогава ни напишете чек за…

— О, я стига! Казвам ви, че плащам на ръка. С пари. Истински пари.

И той сложи на масата пачки банкноти, хубави пачки от стари банкноти, подредени в найлоново пликче.

Продавачът започна да диша на пресекулки.

— Но… но… никой не плаща в брой… това… това не е възможно…

— И какво сега, това не са пари, така ли? Аз съм ги приел в касата си, а защо вие да не можете? Момо, дали сме влезли в сериозен магазин?

— Ами да направим така. Ще ви я доставим до две седмици.

— До две седмици ли? Ама това не е възможно! Че след две седмици аз ще съм умрял!

Два дни по-късно ни докараха колата пред бакалията… биваше си го господин Ибрахим.

Щом се качи в нея, господин Ибрахим започна да опипва нежно всички лостове с дългите си, тънки пръсти, а след това си изтри челото и доби зеленикав тен.

— Ами, не знам, Момо.

— Ама нали сте го учили.

— Да, преди много време с приятеля ми Абдулла. Обаче…

— Обаче какво?

— Обаче колите не бяха такива.

На господин Ибрахим сякаш му беше трудничко да диша.

— Кажете, господин Ибрахим, колите, в които сте се учили, да не би да са били теглени от коне, а?

— Не, малки мой Момо, от магарета. Магарета.

— Ами шофьорската ви книжка онзи ден, какво беше това всъщност?

— Мммм… едно старо писмо от моя приятел Абдулла, който ми разказваше как са прибирали реколтата.

— Значи сме затънали до шия!

— Ти го каза, Момо.

— А във вашия Коран няма ли нещо, което, както винаги, да ни даде някакво решение?

— Да бе, Момо, Коранът да не е учебник по механика! Той е полезен за духовните неща, а не за железарията. Пък и в Корана всички пътуват с камили!

— Не се нервирайте, господин Ибрахим!

В края на краищата господин Ибрахим реши, че ще вземаме уроци по кормуване заедно. Тъй като не бях на необходимата възраст, официално щеше да учи той, а аз щях да седя на задната седалка и да не изпускам ни думичка от указанията на инструктора. Щом урокът свършеше, двамата изкарвахме колата и аз сядах зад волана. Движехме се из нощен Париж, за да избегнем движението.

Справях се все по-добре.

Най-накрая дойде лято и поехме по пътя.

Хиляди километри. Пресичахме цяла Европа по южния път. С отворени прозорци. Отивахме към Средния Изток. Невероятно бе откритието, как светът започваше да става интересен, когато човек пътуваше с господин Ибрахим. Тъй като аз се бях вкопчил във волана и следях пътя, господин Ибрахим ми разказваше пейзажите, небето, облаците, селата и техните обитатели. Цвъртенето на господин Ибрахим и този крехък като цигарена хартийка глас, солта на акцента му, образността, възклицанията, почудата, последвана от най-сатанинска закачливост, за мен това беше пътят, който водеше от Париж до Истанбул. Не видях Европа, а я чух.

— Оха, тук сме при богатите, Момо, има кофи за боклук.

— Е и какво, кофите?

— Когато искаш да разбереш дали си на бедно или на богато място, трябва да гледаш за кофи за боклук. Ако не виждаш нито кофи, нито боклуци, значи е много богато. Ако виждаш кофи, но не и отпадъци, значи е богато. Ако видиш отпадъци до кофите, не е нито бедно, нито богато, а туристическо. Ако видиш само отпадъци, без кофи, значи е бедно. А ако хората живеят сред отпадъците, значи е много, много бедно. Тук е богато.

— Ами да, в Швейцария сме!

— А, не, не по магистралата, Момо, не по магистралата. Магистралите казват: минавайте, няма нищо за гледане. Това е за глупаците, които искат да стигнат възможно най-бързо от една точка до друга. Ние не се занимаваме с геометрия, а пътешестваме. Намери ми малки, гиздави пътчета, които разкриват всичко, което може да се види.

— Вижда се, че не карате вие, господин Ибрахим.