Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

— Господин Ибрахим, мислите ли, че съм хубав?

— Много си хубав, Момо.

— Не, не исках да кажа това. Мислите ли, че ще бъда достатъчно хубав, за да се харесвам на момичетата… без да плащам?

— След няколко години те ще плащат за теб!

— Обаче… засега… пазарът е спокоен…

— Естествено, Момо, усещаш ли се как подхождаш? Гледаш ги втренчено, сякаш казваш: „Видяхте ли колко съм хубав.“ И, разбира се, те се смеят. Трябва да ги гледаш сякаш казваш: „Никога не съм виждала по-красива от вас.“ За нормален мъж, искам да кажа като теб и мен — не Ален Делон или Марлон Брандо, не — твоята красота е красотата, която откриваш у жената.

Гледахме как слънцето се промушва през планините и как небето става виолетово. Татко гледаше вечерницата.

— Пред нас е имало стълба, по която да се измъкнем, Момо. Човекът отначало е бил минерал, след това растение, а след това животно — това, животинското, той не може да забрави и често отново се превръща в животно — а след това е станал човек със съзнание, разум и вяра. Представяш ли си какъв път си изминал от праха до днес? А по-късно, когато ще си надживял положението си на човек, ще се превърнеш в ангел. И ще си приключил със земята. Когато танцуваш, вече имаш предчувствие за това.

— Мда. Във всеки случай аз не си спомням нищо. А вие, господин Ибрахим, спомняте ли си да сте бил растение?

— Ха, че какво, мислиш, правя, като по цял ден стоя без да мръдна от столчето в бакалията?

След това дойде прословутият ден, в който господин Ибрахим обяви, че ще стигнем до родното му море, и ще се срещнем с неговия приятел Абдулла. Беше направо раздрусан, съвсем като младеж, искаше първо да отиде да поогледа сам, и ме помоли да го чакам под маслиновото дърво.

Беше по време на следобедната дрямка. Заспал съм, облегнат на дървото.

Когато се събудих, денят вече преваляше. Чаках господин Ибрахим до полунощ.

След това отидох пеша до следващото село. Когато стигнах до площада, хората се втурнаха към мен. Не разбирах езика им, но те ми говореха много разпалено и изглежда ме познаваха добре. Заведоха ме в една голяма къща. Първо минах през голяма стая, в която ридаеха няколко клекнали жени. След това ме заведоха при господин Ибрахим.

Той лежеше, покрит с рани, със синини и кръв. Колата се блъснала в една стена.

Изглеждаше съвсем без сили.

Хвърлих се върху него. Той отвори очи и се усмихна.

— Момо, тук свършва пътешествието.

— Ама не, още не сме стигнали до вашето родно море.

— О, да, аз пристигнах. Всички притоци на реката се вливат в едно и също море. Единственото море.

И тогава заплаках, въпреки волята си.

— Момо, не съм доволен.

— Страх ме е за вас, господин Ибрахим.

— А мен не ме е страх, Момо. Знам какво има в моя Коран.

Това изречение не биваше да го казва, то извика прекалено много добри спомени и още повече се разхлипах.

— Момо, ти плачеш за себе си, не за мен. Аз живях добре. Доживях до старост. Имах жена, която умря много отдавна, но която все още обичам по същия начин. Имах и моя приятел Абдулла, когото ще поздравиш от мен. Бакалничката ми вървеше добре. Улица „Бльо 2 2 „Bleue“ на френски език означава „син, синя“ — Б.пр. “ красива уличка, макар да не е синя. Пък и имах теб.

За да му доставя удоволствие, преглътнах сълзите си, направих усилие и прас: усмивка!

Той беше доволен. Сякаш го болеше по-малко.

Прас: усмивка!

Кротко притвори очи.

— Господин Ибрахим!

— Шт… не се тревожи. Не умирам, Момо, а отивам да се слея с необятното.

Това е.

Останах още малко. С неговия приятел, Абдулла, много говорихме за татко. И много се въртяхме.

Господин Абдулла е като един господин Ибрахим, но господин Ибрахим — сбръчкан, с думи, които рядко може да се чуят, с наизустени стихове, един господин Ибрахим, който е прекарал повече време в четене, отколкото в броене на пари в касата. Часовете, в които се въртяхме в текето, той наричаше танц на алхимията, танцът, който превръща медта в злато. Често цитираше Руми.

И до днес, щом нещо не върви, аз се въртя.

Въртя се с една ръка към небето и се въртя. Въртя се с една ръка към земята и се въртя. Небето се върти над мен. Земята се върти под мен. Вече не съм самият аз, а един от онези атоми, които се въртят около празнотата, а тя е всичко.