Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

Баща ми беше изчезнал преди три месеца. Все така се преструвах, готвех за двама, и, много странно, господин Ибрахим ми задаваше все по-малко въпроси за него. Отношенията ми с Мириам затъваха все повече, но ми даваха добър повод за нощни разговори с господин Ибрахим.

Понякога вечер сърцето ми се свиваше. То е защото си мислех за Попол. Сега, когато баща ми вече не беше тук, исках да се запозная с Попол. Със сигурност щях да го изтърпя по-леко, защото вече не ми го хвърляха в лицето като антитеза на моята невзрачност. Често си лягах с мисълта, че някъде в света има един красив и съвършен брат, когото не познавах и когото един ден може би щях да срещна.

Една сутрин полицията потропа на вратата. Крещяха като по филмите:

— Отворете! Полиция!

Рекох си: това е, край, прекалено много лъгах и сега ще ме арестуват.

Сложих си един халат и отключих всички ключалки. Изглеждаха далеч не толкова зли, колкото си мислех, и дори най-учтиво ме попитаха дали може да влязат. Вярно е също, че и аз предпочитах да се облека, преди да тръгна към затвора.

В хола полицаят ме хвана за ръката и учтиво ми каза:

— Момчето ми, имаме лоша новина за вас. Баща ви е мъртъв.

Не знам кое ме порази повече в този момент — смъртта на баща ми или това, че полицаят ми говори на „вие“. Във всеки случай се срутих в едно кресло.

— Хвърлил се е под влака недалеч от Марсилия.

Това също беше странно — да идеш до Марсилия, за да направиш това! Ами че влакове има навсякъде. Толкова, ако не и повече, има и в Париж. Честна дума, никога нямаше да разбера баща ми.

— Всичко показва, че баща ви е бил отчаян и че доброволно е сложил край на живота си.

Един баща, който се самоубива, не беше нещо, което да ме накара да се почувствам по-добре. Чудех се дали в крайна сметка не предпочитам баща, който ме зарязва, така поне можех да си въобразявам, че е разкъсван от угризения.

Полицаите сякаш разбираха моето мълчание. Те огледаха празната библиотека и зловещия апартамент около себе си и сигурно си казваха, че, уф, след няколко минути ще да си тръгнат оттук.

— Кого трябва да предупредим, моето момче?

И тук най-сетне реагирах както трябва. Станах и отидох да донеса списъка с четирите имена, които ми беше оставил на тръгване. Инспекторът го сложи в джоба си.

— Ще ви поверим на Социалните грижи.

След това се приближи до мен с очи като на бито куче и разбрах, че ще ми отвърти някой гаден номер.

— А сега трябва да ви помоля нещо деликатно — трябва да разпознаете тялото.

Това ми подейства като аларма. Започнах да вия, сякаш някой беше натиснал някакво копче. Полицаите се защураха край мен и сякаш търсеха копчето за изключване. Обаче нямаше начин, копчето за прекъсване бях аз, а аз не можех да спра.

Господин Ибрахим беше съвършен. Като чу писъците ми, той се качи, веднага разбра какво е положението и каза, че самият той ще отиде до Марсилия, за да разпознае тялото. Отначало полицаите се дърпаха, понеже той наистина изглеждаше като арабин, но аз отново заизвивах и те приеха предложението на господин Ибрахим.

След погребението попитах господин Ибрахим:

— От колко време знаехте за баща ми, господин Ибрахим?

— От Кабур. Но, знаеш ли, Момо, ти не бива да се сърдиш на баща си.

— Така ли? Ама моля ви се! Един баща, който ми съсипва живота, който ме зарязва и който накрая се самоубива, е страхотен капитал от доверие за цял живот. А на всичкото отгоре не бива и да му се сърдя, така ли?

— Твоят баща нямаше пример пред себе си. Той загуби родителите си твърде рано, защото нацистите ги откараха, и са умрели някъде по лагерите. Баща ти не можеше да се отърси от мисълта, че е избегнал всичко това. Той неслучайно свърши под влака.

— Така ли, и защо?

— Неговите родители са били откарани с влак, за да умрат. Може би оттогава насам той е търсел своя влак… Ако нямаше сили да живее, то не беше заради теб, Момо, а заради всичко, което е било или не е било преди теб.

След това господин Ибрахим ми напъха някакви банкноти в джоба.

— Ето, иди на улица „Паради“. Момичетата се чудят къде е твоята книга за тях…

Започнах да променям всичко в апартамента на улица „Бльо“. Господин Ибрахим ми даваше кутии с боя и четки. Даваше ми също и съвети как да побъркам социалната работничка и да печеля време.

Един следобед, когато бях отворил всички прозорци, за да проветря от акрилните бои, една жена влезе в апартамента. Не знам защо, но от притеснението и от колебанието й, от начина, по който не смееше да мине покрай стълбите и избягваше петната по пода, веднага се досетих коя е.