Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

— Момо, щом не искаш да видиш нищо, вземи самолета, както правят всички.

— Тук бедно ли е, господин Ибрахим?

— Да, в Албания сме.

— Ами тук?

— Спри. Усещаш ли? Мирише на щастие, тук е Гърция. Хората избягват да шават и бавничко ни гледат как минаваме, те дишат. Виждаш ли, Момо, през целия си живот съм работил много, но съм работил бавно, без бързане, не се опитвах да правя огромен оборот или да насъбирам много клиенти, не. Тайната на щастието е в това да не бързаш. Какво искаш да работиш по-късно?

— Не знам, господин Ибрахим. А, да, всъщност внос-износ.

— Внос-износ ли?

Бях уцелил шестицата, бях открил вълшебната думичка. „Внос-износ“, господин Ибрахим я прехвърляше в устата си, беше сериозна, но същевременно приключенска дума, дума, която отпращаше към пътешествия, кораби, колетни пратки, големи печалби, дума, тъй тежка като сричките, които я окръгляха, „внос-износ“!

— Представям ви сина си, Момо, който един ден ще се занимава с внос-износ.

Имахме си много забавления. Той ме караше да влизам в религиозни храмове със завързани очи, за да мога да отгатна религията по миризмата.

— Тук мирише на свещи, католически.

— Да, това е „Свети Антоний“.

— Тук мирише на тамян, православен.

— Така е, това е „Света София“.

— А тук мирише на крака, мюсюлмански. Ама не, наистина, страшно вони…

— Какво? Но това е Синята джамия! Място, в което мирише на човешко тяло, не е достатъчно добро за теб, така ли? Понеже твоите крака никога не миришат, нали? Молитвено място, което мирише на хора, което е създадено за хората и с хора в него, това те отвращава, така ли? Ама и ти с твоите парижки щуротии! Аз пък се чувствам по-сигурен сред тази миризма на чорапи. Казвам си, че с нищо не съм по-добър от съседа си. Подушвам се, подушвам ни и вече се чувствам по-добре!

Щом излязохме от Истанбул, господин Ибрахим стана по-мълчалив. Беше развълнуван.

— Скоро ще стигнем до морето, от което идвам.

Всеки ден той искаше да караме все по-бавно. Искаше да се наслади. А освен това го беше и шубе.

— Къде е то, морето, от което идвате, господин Ибрахим? Покажете го на картата.

— О, я не ми досаждай с твоите карти, Момо, тук да не сме в училище!

Спряхме в едно планинско селце.

— Щастлив съм, Момо. Ти си тук и знам какво има в моя Коран. А сега искам да те заведа да потанцуваме.

— Да потанцуваме ли, господин Ибрахим?

— Трябва. Непременно. „Сърцето на човека е като птица, затворена в клетка“. Когато танцуваш, сърцето ти пее като птица, която се стреми да се слее с Бога. Ела, да идем в текето.

— В какво?

— Ама че дансинг! — казах аз, докато прекрачвах прага.

— Текето не е дансинг, а манастир. Момо, събуй си обувките.

И тогава за първи път видях мъжете да се въртят. Дервишите носеха големи, светли, тежки и меки роби. Чуваше се тъпан. И тогава монасите се превърнаха в пумпали.

— Виждаш ли, Момо! Те се въртят около себе си, въртят се около сърцето си, а то е мястото, където е Бог. То е като молитва.

— И вие наричате това молитва?

— Ами да, Момо. Те загубват всяка връзка със земята, онази тежест, която наричаме равновесие, и се превръщат във факли, които изгарят в буен огън. Опитай, Момо, опитай. Следвай ме.

И господин Ибрахим и аз започнахме да се въртим.

По време на първите завъртания си казвах: „Щастлив съм с господин Ибрахим“. А след това си казах: „Не се сърдя вече на баща ми, че замина“. А накрая дори си мислех: „Всъщност, майка ми не е имала голям избор, когато…“

— Е, Момо, почувства ли нещо хубаво?

— О, да, невероятно е. Сякаш омразата ми изтичаше някъде. Ако тъпаните не бяха спрели, може би щях да разгледам случая на майка ми. Страшно приятно е човек да се моли, гос’ин Ибрахим, макар че бих предпочел да се моля с маратонките. Колкото по-тежко става тялото, толкова по-леко става на ума.

От този ден нататък често спирахме да потанцуваме по текетата, където познаваха господин Ибрахим. Понякога той не се въртеше, а се задоволяваше да пие чай с присвити очи, но аз се въртях като бесен. Не, всъщност се въртях, за не бъда вече толкова бесен.

Вечер по селските площади се опитвах да си поговоря с момичетата. Правех всичко, което можех, но някак не вървеше, докато господин Ибрахим, който не правеше нищо особено, освен че си пиеше анасоновия ликьор с усмивка и с кроткия си, спокоен вид, ами край него след час винаги се насъбираше народ.

— Много шаваш, Момо. Ако искаш да имаш приятели, не бива много да се движиш.