Ерик-Еманюел Шмит - Господин Ибрахим и цветята на Корана

— А, ей тука грешиш. Точно усмивката прави човека щастлив.

— Да, бе.

— Опитай.

— Да, бе, казах.

— И все пак ти се държиш учтиво, нали, Момо?

— Налага се, иначе валят шамари.

— Да си учтив е добре. Да си любезен е по-добре. Опитай да се усмихнеш и ще видиш.

Ами в края на краищата, щом господин Ибрахим ме моли така мило и кротичко ми побутва една консерва свинско със зеле, да взема да опитам…

На другия ден се държах направо като болен, на когото през нощта са били някаква инжекция: хилех се на всички.

— Не, госпожо, извинете ме, но не разбрах упражнението по математика.

И прас: усмивка!

— Не успях да го направя!

— Добре, Мойсей, ще ти го обясня пак.

Чудо невиждано. Никакво викане, никакви предупреждения. Нищичко.

В стола…

— Може ли още малко кестенов крем?

И прас: усмивка!

— Да, с извара…

И си го получих.

По физическо си признах, че съм си забравил кецовете.

И прас: усмивка!

— Но не бяха изсъхнали, господине… Даскалът се разсмя и ме потупа по рамото. Като пиян съм. Вече нищо не ми се опира.

Господин Ибрахим ми даде абсолютното оръжие. Разстрелвам целия свят с усмивката си. Спряха да се отнасят с мен като с досадник.

Щом се върнах от гимназията, изтичах на улица „Паради“. Питам най-красивата курва, една висока негърка, която винаги ми е отказвала.

— Ей!

И прас: усмивка!

— Ще се качим ли?

— Имаш ли шестнайсет?

— Разбира се, че съм на шестнайсет години, ехе, откога!

И прас: усмивка!

— Качваме се.

После, докато се обличам, й разказвам, че съм журналист и че пиша голяма книга за проститутките…

И прас: усмивка!

… и че имам нужда тя да ми разкаже малко от живота си, ако иска.

— Наистина ли? Ти си журналист?

Прас: усмивка!

— Да, всъщност съм студент по журналистика…

Тя ми говори. Гледам как гърдите й леко се полюшват, когато мърда. Не смея да вярвам. Една жена говори, на мен. Една жена. Усмивка. Тя говори. Усмивка. Тя говори.

Вечерта, когато баща ми се връща, му помагам да си свали шлифера, както винаги, и се плъзвам пред него, на светлото, за да съм сигурен, че ще ме види.

— Вечерята е готова.

И прас: усмивка!

Той ме гледа учудено.

Продължавам да се усмихвам. В края на деня е уморително, но се държа.

— Някоя глупост ли си направил?

И тук усмивката ми изчезна.

На десерта опитвам отново.

Прас: усмивка!

Той ме разглежда с известна неловкост.

— Я се приближи — казва ми.

Усещам, че усмивката ми ще спечели. Хоп, нова жертва. Приближавам. Може би ще ме прегърне? Веднъж ми каза, че Попол много обичал да го прегръща и че бил много гальовно момче. Може пък Попол да е разбрал номера с усмивката още по рождение? Или пък майка ми да е имала време да научи Попол на това.

Съвсем близо съм до баща ми, до рамото му съм. Миглите му примигват над очите. А аз се усмихвам до разчекване.

— Ще трябва да ти сложим шина. Не бях забелязал, че зъбите ти стърчат напред.

От онази вечер ми стана навик да ходя при господин Ибрахим през нощта, щом баща ми си легнеше.

— Аз съм виновен, ако бях като Попол, баща ми щеше да ме заобича по-лесно.

— Откъде знаеш? Попол е заминал.

— Е, и?

— Може би не е понасял баща ти.

— Мислите ли?

— Нали е заминал. Това е доказателство.

Господин Ибрахим ми даде жълтите стотинки, за да ги правя на фишеци. Това ме поуспокои.

— Вие познавахте ли Попол? Господин Ибрахим, вие познавахте ли Попол? Какво знаете за Попол?

Той тресна касата, сякаш да й попречи да говори.

— Момо, ще ти кажа нещо: сто пъти те предпочитам пред Попол.

— Така ли?

Бях много доволен, но не исках да го покажа. Стисках юмруци и малко се зъбех. Трябваше да защитавам семейството.

— Внимание, не ви позволявам да говорите лошо за брат ми. Какво имахте против Попол?

— А, Попол си беше добър, много добър. Но, ще ме извиниш, предпочитам Момо.

Бях добра душа и го извиних.

Една седмица по-късно господин Ибрахим ме изпрати при един негов приятел, зъболекаря от улица „Папийон“. Да, господин Ибрахим имаше дълга ръка. А на другия ден ми рече:

— Момо, усмихвай се по-малко, това е достатъчно. Не, майтапя се… Приятелят ми ме увери, че зъбите ти нямат нужда от шина.

Той наведе към мен своите смеещи се очи.

— Представяш ли си как отиваш на улица „Паради“ с желязо в устата, коя ще ти повярва, че си на шестнайсет?

Право в десетката, господин Ибрахим. Така че този път аз му поисках монети, за да си подредя мислите.

— Откъде знаете всичко това, господин Ибрахим?