Ерик-Еманюел Шмит - Оскар и розовата дама

— Аз пък мислех, че си ти.

Не можехме да се съвземем от онова, което се случваше и което си бяхме казали: в действителност, всеки от нас отдавна мислеше за другия.

Пеги Блу стана още по-синя, което при нея означаваше, че е много притеснена.

— Какво правиш сега, Оскар?

— А ти, Пеги?

Луда работа, колко много общо имаме, общи мисли, еднакви въпроси.

— Искаш ли да спиш с мен?

Момичетата са невероятни. Едно такова изречение аз щях да го дъвча мислено часове, седмици и месеци, преди да го произнеса. А тя ми го тръсна съвсем естествено, съвсем спокойно.

— Ок.

И се качих на леглото й. Бяхме малко натясно, но прекарахме прекрасна нощ. Пеги Блу мирише на лешници и има толкова нежна кожа, като моята от вътрешната страна на мишницата, само че при нея е навсякъде. Много спахме, много сънувахме, бяхме залепени един за друг и си разказахме живота си.

Много ясно, че сутринта, когато госпожа Гомет, главната сестра, ни намери заедно, настана цирк. Тя започна да врещи, нощната сестра също заврещя, те си врещяха една на друга, а след това на Пеги, на мен, вратите се тръшкаха, те вземаха и други за свидетели, наричаха ни „малки нещастници“, докато ние си бяхме много щастливи и се наложи Маминка Роза да дойде и да сложи край на целия концерт.

— Ще оставите ли тези деца на мира? Кого трябва да зачитате, пациентите или правилника? Дреме ми на мене за вашия правилник, плюя на него. А сега, млък. Вървете да ги къдрите другаде. Тук да не ви е футболна съблекалня.

Безапелативно, както всичко с Маминка Роза. Тя ме отведе в моята стая и подремнах.

Когато се събудих, поговорихме малко.

— Е, какво, Оскар, значи с Пеги е сериозно, а?

— Бетон, Маминке Роза. Страхотно съм щастлив. Тази нощ се оженихме.

— Оженихте ли се?

— Да. Правихме всичко, което правят един мъж и една жена, когато са женени.

— Ами?

— Ама вие за кого ме взимате? Аз съм на — колко е часът? — на повече от двайсет години и ще живея живота си, както си искам, нали така?

— Със сигурност.

— Пък, представете си, всички неща, които ме отвращаваха преди, когато бях млад, разни целувки и милувки, е, сега вече ми харесват. Странно как се променя човек, нали?

— Много ми е хубаво заради теб, Оскар. Добре се развиваш.

— Само едно не сме правили — целувка с език. Пеги Блу се притесняваше, че ще забременее. Какво мислите?

— Мисля, че е права.

— Така ли? Значи е възможно човек да има деца, ако се целува по устата? Значи ще имам дете с Китайката.

— Успокой се, Оскар. Все пак е малко вероятно. Много малко.

Маминка Роза изглеждаше сигурна в себе си и това малко ме успокои, защото трябва да ти кажа, Дядо Боже, но само на теб, че с Пеги Блу веднъж, или два пъти, или повече, си бяхме пуснали и език.

Подремнах. Обядвахме заедно с Маминка Роза и ми стана по-добре.

— Направо не е за вярване колко уморен бях тази сутрин.

— Нормално, между двайсет и двайсет и пет човек излиза нощем, весели се, води бурен живот, не се пести. А това се заплаща. Дали да не идем да видим Дядо Боже?

— Аха, адреса му ли намерихте?

Маминка Роза ме облече, сякаш тръгвахме към Северния полюс, прегърна ме и ме отнесе в параклиса, в дъното на болничния парк, над заскрежените морави, така де, няма да ти обяснявам къде, понеже това си е у вас.

Стреснах се, като видях статуята ти и в какво състояние си, почти гол и хърбав върху кръста, с рани навсякъде, с кръвта по челото от тръните и с клюмналата глава. Това ме накара да се замисля за себе си. То направо ме възмути. Ако бях Господ като тебе, никога нямаше да се оставя да се отнасят с мен така.

— Маминке Роза, бъдете сериозна, вие, която сте кечистка, вие, която сте била голяма шампионка, нали няма да повярвате на това тук?

— Защо, Оскар? Щеше ли да вярваш повече на Дядо Боже, ако беше видял някакъв културист с напомпани и изпъкнали мускули, намазана с масло кожа, дребна кройка и самохвален минислип.

— Ами…

— Помисли, Оскар, кое ти се струва по-близко? Един Бог, който не усеща нищо, или Бог, който страда?

— Този, който страда, разбира се. Но ако аз бях той, ако бях Господ като него, щях да имам начин да избегна страданията.

— Никой не може да избегне страданията. Нито Господ, нито ти. Нито родителите ти, нито аз.

— Добре. Ясно. Но за какво да страдаме?

— Именно. Има страдание и страдание. Погледни добре лицето му. Наблюдавай. Той изглежда ли ти да страда?

— Не. Това е странно. Не изглежда да го боли.

— Ха, така. Трябва да се прави разлика между две болки, малки мой Оскар, физическата болка и духовната болка. Физическата болка можем да изтърпим. А духовната болка я избираме.