Ерик-Еманюел Шмит - Оскар и розовата дама

Мили Дядо Боже,

Днес изживях юношеството си и хич не мина гладко. Ама че история! Струпаха ми се цял куп неразбории с приятелите и родителите и всичко това заради момичета. Тази вечер не съм недоволен, че съм на двайсет години, защото си казвам, че, уф, най-лошото остана зад гърба ми. Много благодаря за пубертета! Обаче не повече от веднъж!

Най-напред, Дядо Боже, отбелязвам, че ти не дойде. Днес спах много малко, поради проблемите на пубертета, тъй че не е могло да те изпусна. Освен това, повтарям ти, дори и да къртя, събуди ме.

Когато се събудих, Маминка Роза вече беше тук. По време на закуската ми разказа за битката срещу Царската Цица, белгийска кечистка, която поглъщала по три кила сурово месо на ден и го поливала с бъчонка бира. Изглежда, че най-силното у Царската Цица бил дъхът, заради ферментацията на месото и бирата, и че дори само с това тръшвала противниците си на тепиха. За да я победи, Маминка Роза трябвало да импровизира нова тактика — да си сложи качулка, да я напръска с лавандула и да се нарече Жената на Палача от Карпентрас. Както тя казва винаги, кечът изисква мускули и на мозъка.

— Кого харесваш, Оскар?

— Тук ли? В болницата?

— Да.

— Бекон, Айнщайн и Попкорн.

— Ами от момичетата?

Този въпрос направо ме втрещи. Нямах желание да отговарям. Но Маминка Роза чакаше, а пред една кечистка от международна класа човек не може дълго да прави маймунджулуци.

— Пеги Блу.

Пеги Блу е синьото дете. Живее в предпоследната стая в дъното на коридора. Тя се усмихва много мило, но почти не говори. Човек би рекъл, че е някаква фея, която за мъничко си почива в болницата. Има някаква сложна болест, синята болест, някакъв проблем с кръвта, която би трябвало да стига до дробовете, но не стига дотам, и която прави цялата кожа синкава. Тя очаква операция, която ще я направи розова. А аз си мисля, че е жалко, намирам Пеги Блу много красива в синьо. Около нея витаят светлина и тишина и когато я приближиш, имаш чувството, че влизаш в параклис.

— Казвал ли си й го?

— Е, няма да се тропна пред нея и да й кажа: „Пеги Блу, харесваш ми.“

— Ами да. Защо не го направиш?

— Не знам дори дали тя знае, че съществувам.

— Още една причина.

— Не виждате ли на какво приличам? Би трябвало тя да си пада по извънземни, а никак не съм сигурен в това.

— Аз пък те намирам за много хубав, Оскар.

Тук Маминка Роза малко задържа разговора. Приятно е да се чуят такива неща, от това косъмчетата настръхват, но човек не знае какво точно да отговори.

— Не искам да съблазнявам само с тялото си, Маминке Роза.

— Какво чувстваш към нея?

— Имам желание да я защитавам срещу призраците?

— Какво? Тук има призраци, така ли?

— Да. Всяка нощ. Събуждат ни, без да знаем защо. Боли ни, защото щипят. Страх ни е, защото не ги виждаме. И ни е трудно да заспим отново.

— А ти често ли имаш призраци?

— Не. Най-здравото нещо, което имам, е сънят. Но често чувам Пеги Блу да вика нощем. Бих искал да я защитавам.

— Иди й го кажи.

— Във всеки случай не мога да го направя наистина, защото през нощта нямаме право да излизаме от стаята. Такъв е правилникът.

— А да не би призраците да знаят какъв е правилникът? Не. Със сигурност. Бъди хитър: ако те чуят как заявяваш на Пеги Блу, че ще стоиш на стража, за да я пазиш от тях, няма да посмеят да дойдат тази нощ.

— Мда… мда…

— На колко години си, Оскар?

— Не знам. Колко е часът?

— Десет. Наближаваш петнайсет години. Не смяташ ли, че е време да бъдеш смел в чувствата си?

В десет и половина се реших и отидох до вратата на стаята й, която беше отворена.

— Здрасти, Пеги, аз съм Оскар.

Тя беше в леглото, като Снежанка, когато чака принца, докато ония запъртъци, джуджетата, я мислят за мъртва, Снежанка, като онези снежни снимки, на които снегът е син, а не бял.

Тя се обърна към мен и тогава се запитах дали ще ме приеме като принца или като едно от джуджетата. Аз бих подчертал „джудже“ заради яйцевидния ми череп, но тя не каза нищо, а най-хубавото с Пеги е, че не казва нищо и всичко си остава тайнствено.

— Дойдох да ти съобщя, че тази нощ и ако искаш всички следващи нощи, ще стоя на стража пред вратата ти, за да те защитавам от призраците.

Тя ме погледна и изпърха с ресници, а на мен ми се стори, че филмът е на забавен кадър, че въздухът става по-въздушен, мълчанието още по-безмълвно, че вървя във вода и че всичко се променя, когато приближа до леглото й, сякаш обляно от светлина, която идва отникъде.

— Ало, минутка, Яйцеглавчо, аз ще пазя Пеги!