Ерик-Еманюел Шмит - Оскар и розовата дама

— Кълна се, че ще ви повярвам!

— Кечистка.

— Не ви вярвам!

— Кечистка! Наричаха ме Лангдокската удушвачка!

Оттогава, когато съм нещо смачкан и когато е сигурна, че никой не ни чува, Маминка Роза ми разказва за големите си битки: Лангдокската удушвачка срещу Лимузенската 1 1 Лангдок и Лимузен — области във Франция. — Б.пр. касапка, двайсетгодишната й борба с Дяволика Сенклер, една холандка, която имала снаряди вместо гърди, и най-вече за световната си купа срещу Ула-Ула, наречена Бухенвалдската кучка, която никога преди това не била побеждавана, дори и от Стоманените бедра, големия идол на Маминка Роза, когато била кечистка. Тези битки ме карат да мечтая, защото си представям моята приятелка, каквато е сега — дребничка и малко залитаща старица в розова престилка, да пердаши разни човекоядки, облечени в трика. Имам чувството, че това съм аз. Така ставам най-силният. И си отмъщавам.

Ха така, ако с всички тези подсказвания за Маминка Роза или за Лангдокската удушвачка, не се сещаш коя е Маминка Роза, ти, Дядо Боже, би трябвало да спреш да бъдеш Дядо Боже и да се пенсионираш. Мисля, че бях ясен, нали?

Да се върнем към моите работи.

С две думи, присаждането, което ми направиха, донесе много разочарования тук. Химиотерапията ми също носеше разочарования, но не беше толкова страшно, защото надеждите бяха в присаждането. Сега имам чувството, че докторите вече не знаят какво да предложат, направо жал да ти стане. Доктор Дюселдорф, когото мама намира за толкова красив, макар че според мен е малко дебеловежд, изглежда разстроен като Дядо Коледа, който си е свършил подаръците в торбата.

Обстановката се скапва. Говорих за това на приятеля ми Бекон. Всъщност, той не се казва Бекон, а Ив, но ние го нарекохме Бекон, защото това му отива много повече, като се има предвид, че целият е изпогорен.

— Бекон, имам чувството, че лекарите вече не ме обичат, потискам ги.

— Ти пък, Яйцеглавчо! Те, лекарите, нямат изхабяване. Непрекъснато бъкат от идеи какви операции да ти направят. Пресметнах, че дотук са ми обещали поне шест.

— Може би ги вдъхновяваш.

— Сигурно е така.

— Но защо не ми кажат просто, че ще умра?

И тук Бекон направи като всички в болницата — сякаш оглуша. Ако кажеш „смърт“ в една болница, никой не чува. Можеш да бъдеш сигурен, че ще се получи дупка във въздуха и хората ще заговорят за нещо друго. Бях направил този тест с всички. С изключение на Маминка Роза.

И тъй, тази сутрин исках да видя дали и тя ще си стъпи на ушите в този момент.

— Маминке Роза, имам чувството, че никой не ми казва, че ще умра.

Тя ме изгледа. Дали и тя ще направи като другите? Моля те, Лангдокска удушвачке, бъди силна и си запази слуха!

— Защо искаш да ти го казват, щом го знаеш, Оскаре?

Уф, тя поне чу.

— Маминке Роза, имам чувството, че си измислят някаква друга болница, а не тази, която е в действителност. Държат се, сякаш хората идват в болницата само да се излекуват. А пък те идват тук и за да умрат.

— Прав си, Оскаре. Мисля даже, че правим същата грешка и с живота. Забравяме, че животът е крехък, ронлив, мимолетен. Всички се правим на безсмъртни.

— Операцията ми е неуспешна, нали, Маминке Роза?

Маминка Роза не отговори. Това беше нейният начин да каже „да“. Когато вече беше сигурна, че съм разбрал, тя се наведе и ми рече с умолителен тон:

— Нищо не съм ти казала, разбира се. Закълни ми се.

— Заклевам се.

Замълчахме за миг, колкото да понаместим тези нови мисли.

— Оскар, ами ако вземеш да пишеш на Дядо Боже?

— О не, не и вие, Маминке Роза!

— Какво не и аз?

— Не и вие! Мислех си, че вие не сте лъжкиня.

— Но аз не те лъжа.

— Тогава защо ми говорите за Бог? Вече са ми спретвали номера с Дядо Коледа. Веднъж ми стига!

— Оскаре, няма никаква връзка между Дядо Боже и Дядо Коледа.

— Ами. Същото е. Промиване на мозъка и дъра-бъра!

— Представяш ли си аз, бившата кечистка, със сто и шейсет спечелени битки от общо сто шейсет и пет, и четирийсет и три от тях с нокаут, аз, Лангдокската удушвачка, представяш ли си аз да повярвам дори за секунда в Дядо Коледа?

— Не.

— Е, не вярвам в Дядо Коледа, но вярвам в Дядо Боже. Това е.

Като бял ден е ясно, че казано по този начин, всичко се променя.

— И защо да пиша на Дядо Боже?

— Ще се почувстваш по-малко сам.

— По-малко сам с някой, който не съществува?

— Накарай го да съществува.

Тя се наведе към мен.

— Всеки път, когато повярваш в него, той ще съществува малко повече. А ако си упорит, ще засъществува напълно. И тогава ще ти помогне.