Ерик-Еманюел Шмит - Оскар и розовата дама

Попкорн стоеше в рамката на вратата, или по-скоро запълваше рамката на вратата. Потреперих. Със сигурност, ако той стои на стража, това ще е най-ефикасно, понеже нито един призрак няма да може да мине.

Попкорн намигна на Пеги.

— А, Пеги? Аз и ти сме приятели, нали?

Пеги погледна към тавана. Попкорн сметна това за потвърждение и ме издърпа навън.

— Ако искаш момиче, вземи Сандрин. Пеги е запазена територия.

— С какво право?

— С правото, че бях тук преди теб. Ако не си доволен, можем да се бием.

— Всъщност съм предоволен.

Бях се уморил малко и отидох да седна в стаята за игри. Тъкмо Сандрин беше там. Сандрин е с левкемия, като мен, но изглежда, че нейното лечение е успешно. Наричат я Китайката, защото има черна, лъскава перука с прави коси и бретон и от това прилича на китайка. Тя ме гледа и пуква един балон от дъвката си.

— Ако искаш, можеш да ме целунеш.

— Защо? Дъвката не ти ли стига?

— Не го умееш, нали, дребчо. Сигурна съм, че никога не си го правил.

— Хайде сега, не ме разсмивай. На петнайсет съм и съм го правил доста пъти, уверявам те.

— Ти, на петнайсет? — казва ми тя с почуда.

Поглеждам си часовника.

— Да. На малко повече от петнайсет.

— Винаги съм си мечтала да ме целуне някой голям на петнайсет години.

— Със сигурност е доста привлекателно — казвам.

И тук тя ми прави някаква невероятна муцка с издадени напред устни, като вендуза, залепена на стъкло, и разбирам, че чака целувка.

Обръщам се и виждам, че всички приятели ме гледат. Няма начин да се отметна. Трябва да бъда мъж. Крайно време е.

Приближавам се и я целувам. Тя ми се увисва с две ръце, не мога да се отлепя, мокро е и изведнъж, без предупреждение, тя взема, че ми пробутва дъвката си. Бях толкова изненадан, че я глътнах отведнъж. Побеснях.

Точно в този момент една ръка ме потупа по гърба. Бедата никога не идва сама: това бяха родителите ми. Беше неделя, а аз бях забравил.

— Ще ни представиш ли приятелката си, Оскар?

— Тя не ми е приятелка.

— Ще ни я представиш ли все пак?

— Сандрин. Родителите ми. Сандрин.

— Много ми е приятно да се запознаем — казва Китайката захаросано.

Бих я удушил.

— Искаш ли Сандрин да дойде с нас в твоята стая?

— Не. Сандрин остава тук.

Като се върнах в леглото, си дадох сметка, че съм изморен и подремнах. Във всеки случай не исках да си говоря с тях.

Когато се събудих, те, естествено, ми бяха донесли подаръци. Откакто съм непрекъснато в болницата, на родителите ми им е трудно с разговорите, така че ми носят подаръци и прекарваме отвратителни следобеди в четене на правилата на играта и начините на употреба. Баща ми е много храбър с обясненията: дори да са на турски или на японски, той не се отчайва и се захваща със схемата. Направо е световен шампион по скапване на неделни следобеди.

Днес ми е донесъл дискмен. Е, това не можех да го критикувам, макар че ми се искаше.

— Вие не идвахте ли вчера?

— Какво? За какво пък? Можем само в неделя. Защо казваш това?

— Някой е видял колата ви на паркинга.

— На света има не само един червен джип. Колите са взаимозаменяеми.

— Мда. Не е като с родителите. Жалко. Направо ги заковах на място. Взех апарата за музика и два пъти изслушах без прекъсване „Лешникотрошачката“ пред тях. Два часа без да успеят дума да кажат. Така им се пада.

— Харесва ли ти?

— Мда. Спи ми се.

Те разбраха, че трябва да си вървят. Беше им много кофти. Не успяваха да се решат. Усещах, че искат да ми кажат разни работи, но не успяваха. Хубаво ми беше да виждам как сега пък те страдат.

След това майка ми се втурна към мен, прегърна ме много силно, прекалено силно и каза с пресеклив глас:

— Обичам те, малък мой, толкова те обичам.

Искаше ми се да се съпротивлявам, но в последния момент я оставих да прави каквото иска, това ми напомняше за предишните времена, времената на простичките милувки, времената, когато ми казваше, че ме обича без този страх в гласа.

След това сигурно съм позадрямал.

Маминка Роза е шампионка по събуждането. Тя винаги пристига на финалната права точно когато се събуждам. И винаги в този момент се усмихва.

— Какво стана с родителите ти?

— За нищо не стават, както винаги. Е, подариха ми „Лешникотрошачката“.

— „Лешникотрошачката“ ли? Любопитна работа. Имах една приятелка, която се казваше така. Страхотна шампионка. Чупеше врата на противничките си с бедра. Ами Пеги Блу, ходи ли при нея?

— Ох, не ми говорете. Сгодена е за Попкорн.