Ерик-Еманюел Шмит - Оскар и розовата дама

— Не разбирам.

— Ако ти забиват пирони в ръцете или краката, няма как да не те боли. И търпиш. За сметка на това не си длъжен да изпитваш болка при мисълта за смъртта. Ти не знаеш какво е това. Следователно, от теб зависи.

— Ами вие да не би да познавате хора, на които им е хубаво при мисълта, че ще умрат?

— Да, познавам такива. Майка ми беше такава. На смъртното си легло тя се усмихваше лакомо, беше нетърпелива и бързаше да открие какво ще се случи.

Не можеше да извадя повече аргументи. Тъй като ме интересуваше продължението, оставих да мине малко време, като си мислех върху онова, което тя ми каза.

— Но повечето хора не са любопитни. Те се вкопчват в онова, което имат, като въшка в ухото на плешивец. Вземи за пример Сливов пудинг, ирландската ми съперничка, сто и петдесет кила на гладно и по гащи, преди да е пила тъмна бира. Тя винаги ми казваше: „Много съжалявам, обаче аз няма да умра, не съм съгласна и не съм подписвала“. Тя се лъжеше. Никой не й беше казвал, че животът трябва да бъде вечен, никой! Тя упорстваше да вярва в това, бунтуваше се, отхвърляше мисълта да се спомине, беснееше, накрая направи депресия, отслабна, спря занаята, остана само трийсет и пет кила, човек би рекъл, че е рибя кост, и се разпадна на парчета. Както виждаш, така и така умря, като всички, но мисълта за смъртта й съсипа живота.

— Много е била тъпа тая Сливов Пудинг, Маминке Роза.

— Като галош. Но галошът е много често срещано нещо. Много е разпространено.

Тук кимнах с глава, защото бях доста съгласен.

— Хората се страхуват да умрат, защото се боят от непознатото. Но какво е непознато? Аз ти предлагам, Оскар, да не се боиш от непознатото, а да имаш доверие. Погледни лицето на Господ на кръста: той търпи физическата болка, но не изпитва духовна болка, защото има доверие. И изведнъж започва по-малко да го боли от гвоздеите. Той си повтаря: боли ме, но това не може да бъде болка. Ето, това е! Това е то, ползата от вярата. Исках да ти покажа това.

— ОК, Маминке Роза, когато ме хване шубето, ще се опитам да имам доверие.

Тя ме целуна. В края на краищата си бяхме добре в тази пуста църква с теб, Господи, а ти изглеждаше толкова умиротворен.

Щом се върнахме, дълго спах. Все повече ми се спи. Неустоимо. Когато се събудих, казах на Маминка Роза:

— Всъщност, не ме е страх от непознатото. Но е вярно, че се притеснявам да загубя онова, което познавам.

— И аз съм като теб, Оскаре. Дали да не предложим на Пеги Блу да пие чай с нас?

Пеги Блу пи чай с нас, тя се разбираше чудесно с Маминка Роза и много се смяхме, когато Маминка Роза ни разказа за битката си със Сестрите Жиклет, тризначките, които минавали за една. След всеки рунд Жиклетката, която изтощавала противничката си, като подскачала наоколо, се втурвала извън ринга, като заявявала, че трябва да пишка, хуквала към тоалетната, а на следващия рунд влизала сестра й в пълна форма. Всички мислели, че е само една Жиклет и че става въпрос за някаква неуморна пъргавелка. Маминка Роза обаче надушила работата и заключила двете заместнички в тоалетната, хвърлила ключа през прозореца и довършила онази, която останала до края. Кечът като спорт е за съобразителните.

След това Маминка Роза си тръгна. Сестрите ни наблюдаваха двамата с Пеги Блу, сякаш бяхме димки, готови да избухнат. Мама му стара, на трийсет съм все пак! Пеги Блу ми се закле, че тази нощ тя ще дойде при мен, когато успее, а в замяна аз й обещах, че няма да пускам език.

Честно ви казвам, да имаш деца не е всичко, все пак трябва да имаш и време да ги отгледаш.

Това е, Дядо Боже. Не знам какво да ти поискам тази вечер, защото денят беше хубав. А, да. Направи така, че операцията на Пеги Блу утре да мине добре. Не като моята, ако разбираш какво искам да кажа.

Целувки, до утре,

Оскар

П.П. Операциите не са духовни неща и може това го нямаш на склад. Тогава направи така, че какъвто и да е резултатът от операцията, Пеги Блу да го приеме добре. Разчитам на теб.

Мили Дядо Боже,

Днес оперираха Пеги Блу. Прекарах десет ужасни години. Трийсетте са тежко време, времето на отговорностите.

Всъщност Пеги не успя да дойде при мен тази нощ, защото госпожа Дюкрю, нощната сестра, останала в стаята, за да я подготви за упойката. Отнесли я на носилка към осем часа. Сърцето ми се стегна, като видях как Пеги минава на количката и как едва се вижда от изумрудените чаршафи, толкова е мъничка и крехка.

Маминка Роза ме държеше за ръка, за да не се вълнувам.

— Защо твоят Господ, Маминке Роза, позволява да има такива хора като Пеги и мен?