Ерик-Еманюел Шмит - Оскар и розовата дама

— Добре, че ви създава, Оскарчо, защото без вас животът нямаше да е толкова хубав.

— Не. Не разбирате. Защо Господ позволява да сме болни? Или е зъл. Или не е много силен.

— Оскар, болестта е като смъртта. Тя е факт. Не е наказание.

— Вижда се, че не вие сте болна!

— Ти пък откъде знаеш, Оскар?

Това направо ме пресече. Никога не бях мислил, че Маминка Роза, която е винаги на разположение и винаги проявява внимание, може да си има и собствени проблеми.

— Не бива да криете разни работи от мен, Маминке Роза, всичко можете да ми кажете. Аз съм най-малко на трийсет и две, имам рак, жена ми е в операционната, тъй че, поназнайвам от живота.

— Обичам те, Оскар.

— Аз също. Какво мога да направя за вас, ако имате неприятности? Искате ли да ви осиновя?

— Да ме осиновиш ли?

— Да, вече осинових Бернар, когато видях, че му е тъжно.

— Бернар ли?

— Мечето ми. Ей тук. В гардероба. На рафта. Това е старото ми мече, то вече няма очи, нито уста, нито нос, загуби половината от пълнежа си и целият е изпорязан. Малко прилича на вас. Осинових го една вечер, когато тъпите ми родители ми донесоха ново мече. Все едно щях да приема да имам ново мече! Ами, както я бяха подкарали, направо да бяха заменили и мен с чисто ново братче! Оттогава го осинових. Ще оставя всичко, което имам, на Бернар. Искам и вас да осиновя, ако от това ще се почувствате по-сигурна.

— Да. Искам. Мисля, че от това ще се почувствам по-сигурна, Оскар.

— Дайте лапа, Маминке Роза.

После отидохме да оправим стаята на Пеги, да занесем шоколадови бонбони и да наслагаме цветя за нейното завръщане.

След това поспах. Направо не е вярно колко спя вече.

В късния следобед Маминка Роза ме събуди, за да ми каже, че Пеги Блу се е върнала и че операцията е минала успешно.

Отидохме заедно да я видим. Родителите й стояха до леглото. Не знаех кои ги беше предупредил, Пеги или Маминка Роза, но те изглежда знаеха кой съм аз, отнасяха се към мен с много уважение, сложиха ми един стол между тях двамата и можех да поостана край жена си заедно с нейните родители.

Бях доволен, защото Пеги все още беше синкава. Доктор Дюселдорф намина, потърка си веждите и рече, че това ще се промени през следващите няколко часа. Погледнах майката на Пеги, която не беше синкава, но все пак беше доста красива, и си казах, че в края на краищата Пеги, жена ми, може да бъде в какъвто цвят си поиска, аз все така ще я обичам.

Пеги отвори очи, усмихна ни се, на мен и на родителите си, и отново заспа.

Родителите й се бяха успокоили, но трябваше да си тръгват.

— Поверяваме ти дъщеря си — ми казаха те. — Знаем, че можем да разчитаме на теб.

Изчаках заедно с Маминка Роза Пеги да отвори очи за втори път, а след това отидох да си почина в моята стая.

Като завършвам това писмо, си давам сметка, че в края на краищата днес беше добър ден. Семеен ден. Осинових Маминка Роза, харесахме се с тъста и тъщата и прибрах жена си в добро здраве, макар че към единайсет часа започна да порозовява.

Целувки, до утре,

Оскар

П.П. Днес нямам желание. Така ще си починеш.

Мили Дядо Боже,

Днес бях от четирийсет до петдесет и върших само дивотии.

Разказвам набързо, защото не си струва труда. Пеги Блу е добре, но Китайката, изпратена от Попкорн, който вече не може да ме диша, дошла да й ковлади, че съм я бил целувал по устата.

Пеги заяви, че между мен и нея всичко е свършено. Протестирах, казах, че между мен и Китайката е било само младежка грешка, че е било преди нея и че тя не може да ме кара да плащам за миналото си цял живот.

Но тя се заинати. Даже стана приятелка с Китайката, за да ми прави скомина и чух как се кикотят заедно.

Тъй че когато Брижит, болната от тризомия, която непрекъснато се лепи на всички, то е нормално, тризомичните се привързват лесно, дойде да ме поздрави в стаята ми, я оставих да ме целува навсякъде. Тя полудя от радост, че й го разрешавам. Човек би рекъл, че е куче, което се радва на господаря си. Проблемът е, че Айнщайн беше в коридора. Може да има вода в мозъка, но няма ципи на очите. Той видя всичко и отиде да го разкаже на Пеги и на Китайката. Сега целият етаж ме гледа като коцкар, а пък аз дори не съм мърдал от стаята си.

— Не знам какво ме прихвана с Брижит, Маминке Роза…

— Втората младост, Оскаре. Мъжете са такива — между четирийсет и пет и петдесет се мъчат да се чувстват по-сигурни в себе си и си доказват, че могат да се харесат и на друга жена, освен на онази, която обичат.

— Добре де, явно съм нормален, но съм и пълен глупак, нали?