Ерик-Еманюел Шмит - Оскар и розовата дама

— Всички в болницата те търсят, Оскар. Обърнали са всичко с краката нагоре. Родителите ти са отчаяни. Обадили са се в полицията.

— Това изобщо не ме изненадва от тяхна страна. Щом са достатъчно глупави да смятат, че ще ги обичам с белезници на ръцете…

— В какво ги обвиняваш?

— Страх ги е от мен. Не смеят да ми говорят. И колкото повече не смеят, толкова повече аз се чувствам като чудовище. Защо ги ужасявам така? Толкова ли съм смачкан? Смърдя ли? Или съм се видиотил, без да се усетя?

— Не ги е страх от теб, Оскар. Страх ги е от болестта.

— Болестта ми е част от мен. Не бива да се държат по-различно, защото съм болен. Или могат да обичат само един здрав Оскар?

— Обичат те, Оскар. Казаха ми го.

— Говорите си с тях, така ли?

— Да. Е, много ревнуват, че се разбираме така добре. Не, не ревнуват, а са тъжни. Тъжни са, че не успяват и те.

Свих рамене, но вече не бях толкова ядосан. Маминка Роза ми направи второ какао.

— Знаеш ли, Оскар. Ти ще умреш някой ден. Но твоите родители също ще умрат.

Това, което ми каза, ме хвърли в почуда. Никога не бях мислил за това.

— Да, те също ще умрат. Самички. И с ужасните угризения, че не са успели да се помирят с единственото си дете, с Оскар, когото обожават.

— Не говорете такива неща, Маминке Роза, че ми става криво.

— Помисли за тях, Оскар. Ти разбра, че ще умреш, защото си много умно момче. Но не разбра, че не само ти ще мреш. Всички умират. Някой ден и твоите родители. Някой ден и аз.

— Да. Обаче все пак аз ще мина пръв.

— Така е. Ще минеш пръв. Само че дали под претекст, че ще минеш пръв, имаш право на всичко? И дори правото да забравяш другите?

— Разбрах, Маминке Роза. Обадете им се.

Ето, Дядо Боже, и продължението, а ти го пиша накратко, защото китката ми се изморява. Маминка Роза се обади в болницата, откъдето се обадили на родителите ми, които пък дойдоха у Маминка Роза и празнувахме Коледа заедно.

Когато родителите ми дойдоха, им казах:

— Извинете ме, бях забравил, че някой ден и вие ще умрете.

Не знам какво отключи у тях това изречение, но след това си ги намерих такива, каквито бяха преди и си изкарахме страхотна коледна вечер.

На десерта Маминка Роза поиска да гледа нощната литургия, както и един мач по кеч, който беше записала. Тя каза, че от години си пази по един мач по кеч, който гледа преди нощната литургия, за да си стъпи на краката, че това е навик и че ще й достави удоволствие. И така всички гледахме един мач, който тя си беше заделила. Беше върхът! Мефиста срещу Жана д’Арк! Бански и чизми до над коляното! Страхотни юначки! — както каза татко, които целият се беше зачервил и май обичаше кеча. Не можете да си представите колко юмрука си размениха по муцуните. Аз щях да пукна сто пъти при такава битка. Въпрос на тренинг, каза Маминка Роза, колкото повече юмруци по муцуната получиш, толкова повече можеш да понесеш. Винаги трябва да имаме надежда. Всъщност спечели Жана д’Арк, а пък в началото хич не беше за вярване — това сигурно ти е харесало.

Като стана дума, честит рожден ден, Дядо Боже. Маминка Роза, която ме сложи да спя в леглото на големия си син, който е ветеринарен лекар в Конго, при слоновете, ми пошепна, че като подарък за теб сдобряването ми с родителите ми върши добра работа. Честно казано, аз не го намирам много за подарък. Но щом Маминка Роза, която ти е стара дружка, казва така…

Целувки, до утре,

Оскар

П. П. Забравих желанието си: нека родителите ми да си останат винаги каквито бяха тази вечер. И аз също. Беше страхотна Коледа, особено Мефиста и Жана д’Арк. Съжалявам за литургията ти, но заспах преди нея.

Мили Дядо Боже,

Вече съм на повече от шейсет години и сега си плащам за всичко, с което прекалих снощи. Днес не бях в кой знае каква форма.

Удоволствие ми беше да се върна при теб, в болницата. Така е то, когато човек остарее, вече не му се пътува. Със сигурност на мен не ми се тръгва никъде.

Онова, което не ти казах във вчерашното си писмо е, че на етажерката на едно стълбище у Маминка Роза, има статуетка на Пеги Блу. Кълна се. Абсолютно същата, от гипс, със същото мило изражение и същия синкав цвят на дрехите и на кожата. Маминка Роза твърди, че това е Дева Мария, твоята майка, доколкото разбрах, мадона, която при нея била наследствена от поколения насам. Тя прие да ми я даде. Сложих я на нощното си шкафче. Във всеки случай един ден тя ще се върне в семейството на Маминка Роза, понеже нали я осинових.

Пеги Блу е по-добре. Дойде с инвалидната количка да ме види. Тя не се разпозна в статуетката, но прекарахме заедно един красив миг. Слушахме „Лешникотрошачката“, хванати за ръце и това ни припомни доброто старо време.