Уилям Уортън - Пилето

С един замах го изхлузих от главата си и дръпнах въжето. Обаче не съобразих, че все още съм под водата, и то на неизвестна дълбочина. Никой не потегли въжето от другия край. Не знаех накъде да хвана. Дори не ми дойде наум да се измъкна нагоре, като се прихващам за въжето. Пълно куку. Хвърлих фенерчето и се опитах Да изплувам на повърхността. Но нищо не излезе, защото ми пречеха тежестите на краката и тинята. Отворих уста за въздух и се нагълтах с вода; вече се задушавах и давех, когато Марио и Пилето започнаха да ме изтеглят. Измъкнаха ме на сушата като простреляна с харпун риба.

Колко топъл и лек е въздухът! Марио и Пилето се навеждат над мен. Аз съм се проснал на земята, треперя, задавям се. Но съм жив, господи, жив! Пилето съвсем се доближава до мен. „Какво стана, Ал? Пропусна ли?“ Кимам утвърдително, но не го гледам в очите. „Добре ли си, Ал?“ Това пък е Марио. Кимам отново. Марио започва да прибира шлема. Пилето развързва въжето от кръста ми; от тегленето то така се е впило в мен, че едва дишам. Марио се навежда над водата.

„Вижте, фенерчето ;още свети долу.“ — „Остави — казвам, — то ще угасне от само себе си.“

Пилето прибира помпите. „Какво стана, Ал?“ Поглеждам го. Той вярва на всичко. Винаги е готов да повярва. „Започна да нахлува вода. Достигна до устата ми, после до очите. Смъкнах тая пущина и се помъчих да изплувам, но не можах да се помръдна; муфите ме теглеха надолу, а и калта на дъното беше гъста като краве лайно.“

Надигнах се и започнах да отвързвам тежестите от краката си. Взе да ми става студено. Пилето ми помогна да ги отвържа. После се облякох и тръгнахме към къщи с всичките му джунджурии. По-късно използувах водолазния шлем за курсовата си работа по, технически науки и получих отличен. В текста писах, че е работил безупречно. Както си и беше.

За да изпробваме щуравите крила на Пилето, трябваше да чакаме да духне вятър от необходимата посока. И тоя вятър трябваше да задуха в събота или неделя, когато нямаме, никакви занятия. Пилето беше подготвил подробен план чак с писмени указания, за чието изпълнение бяха достатъчни само двама. Предварително беше разчистил пътека, дълга стотина ярда, по която да се засилим с колелото. Беше разчистил всички консервени кутии, а с лопата беше запълнил всички дупки и скосил всички бабуни. Дано, виках си, някой не го е видял как заравнява бунището; ще го помисли за луд, сто на сто. Аз самият отидох да хвърля едно око. То беше станало като самолетна писта, само че по-къса и тясна; Пилето беше направил дори и ветров чувал от колосан стар копринен чорап.

Той не искаше никой да види апарата му, затова една нощ го пренесохме и: скрихме на мястото, дето преди се намираше гълъбарникът ни. Все още пазехме въжената стълба; старият на Пилето не беше успял да я открие; Така всичко беше готово.

Най-после след около три седмици, в петък вечер, задуха идеален вятър. Уговорехме си среща на бейзболното игрище в седем на другата сутрин. Когато пристигнах там, Пилето ме чакаше с щурия си велосипед със стъпало пред кормилото. Вече бяхме тренирали с него из махалата — аз карам, а той стои прав отпред. Това беше страхотно преживяване и за двама ни. Като ни гледаха, хлапаците от махалата си скъсваха задниците от смях. Но на нас не ни дремеше, какво ще им обръщаме внимание на тия кретени. Само веднъж стоварих един по главата на Дан Маклъски, просто за удоволствие. Ирландеца можеш да го биеш по главата, колкото си щеш, и пак нищо му няма.

Когато стигнахме до пистата, Пилето надяна крилата и се разтича с тях, като ги размахваше. Затичваше се бързо срещу вятъра, подскачаше и започваше да ги маха като луд. И наистина се издигаше за малко във въздуха. Каза, че и сам усещал това. Не беше ял нито сутринта, нито предната вечер. А от един месец пазеше диета, та беше заприличал на щека. Направих последен опит да му избия от главата тая налудничава идея, но напразно. Беше страшно навит да лети. Беше твърдо убеден, че ще може да полети в синевата. Аз се радвах, че наоколо нямаше никой. Иначе сигурно щяха да ни окошарят.

Пилето всичко беше предвидил. Беше направил специална стойка, която да държи колелото; докато той се качи на стъпалото и аз му подам крилата. След Като се качи, аз хванах колелото, за да може да си затегне крилата с каишките. Изправен пред кормилото с тези криле, той беше суперстранна гледка. Нещо като фигурата на радиатора на ролс-ройс, само че огромна.

В края на хълма от смет беше сложил знак. Там аз трябваше да ударя спирачките, а той да отскочи от колелото. Преповторихме всичко още веднъж. Би трябвало да нервничи. Та как иначе, нали се готвеше да скочи над пропаст от четиридесет фута при скорост от около тридесет и пет мили в час и с такъв товар на гърба си. Но нищо подобно. Той само изгаряше от нетърпение да полети час по-скоро.