Лора Флоран - Шоколадово докосване

Цялото напрежение в него се стопи. Когато устните ѝ се разделиха, страхът се сви в своята бърлога под слънчевия му сплит.

Нейната свободна ръка се плъзна и се вкопчи в ризата му. Той отново почувства, че Джейми се бореше с някакъв импулс.

– Няма проблем – прошепна той, като се отдръпна колкото да може да разгледа лицето ѝ. Тя изглеждаше така, сякаш се разболяваше: сенки под очите и зачервени клепачи. – Направи каквото искаш.

– Да направя какво?

– Каквото се опитваш да не направиш. Ще го понеса.

Той беше оцелял въпреки всичко. Джейми поклати глава, устата ѝ застина в горчива усмивка и тя заби поглед в чашата.

– Не знам за какво говориш.

– Тогава защо не ми кажеш?

Сините очи се впиха в неговите в един момент на разголена откровеност.

– Ако можех, щях да се свия в теб и никога да не изляза оттам.

Това разтърси цялото му тяло, като тътен от съборена страда. Доминик трябваше да изчака ударните вълни да утихнат. После се изправи, като я притегли да го последва.

– Гийомет! – той успя да потисне изчервяването си до съвсем лека руменина по скулите си. – Би ли казала на екипа на горния етаж, че излизам за малко?

Доминик я заведе в своя апартамент, защото беше по-близо. Това се оказа решаващият фактор в случая и той щеше да се чувства по-добре, ако не се беше случвало неведнъж в миналото с немалко други жени. Той видя как очите ѝ трепнаха и лицето ѝ се затвори, когато осъзна, че бяха стояли пред входната врата онзиден и той не ѝ беше казал, че живее тук. Джейми се затвори в своя стоманен бункер, където оставаше недосегаема за него.

Но Дом можеше да я примами да излезе оттам, да дойде в ръцете му. Можеше.

– Свий се в мен – той затвори вратата на апартамента и я притегли до тялото си. – Хайде – издърпа закопчаната до средата риза и тениската през главата си с един жест, прегърна я и я вдигна, опрял голия си гръб до вратата. – Хайде.

– Обичам те – прошепна Джейми до гърдите му и Доминик застина от страх.

– О, боже, не казвай това! – той я отнесе в спалнята, събличайки пътьом дрехите ѝ. – Недей, сигурно ще ме напуснеш? – той отметна завивката, смъкна дрехите ѝ, притисна устни до рамото ѝ, впи ръце в бедрата ѝ. – Моля те, не го казвай – примоли се той почти безмълвно.

Джейми замръзна в прегръдката му.

– Не, недей. Не замръзвай. Ще направя каквото поискаш, Джейми – Дом плъзна длани по тялото ѝ, навсякъде, сякаш я маркираше като своя територия, така и двамата щяха да го помнят. Дори тя да си тръгнеше. – Кажи ми какво не е наред. Мога да се поправя.

Говореше както, когато беше малък, първите няколко пъти, когато майка му беше опитвала да си тръгне, беше ужасно. По дяволите, той беше загърбил това.

– Знам – прошепна тя. – Знам. Ти ме възроди. Върна ме към живота. Извинявай. Извинявай, че го казах. Не исках. Аз просто... – тя потрепери и се опита да се зарови още по-дълбоко в него, сякаш той беше единственият източник на топлина в снежна виелица. Дом почувства как устните ѝ се притиснаха до кожата му, стиснати, сякаш усилието да замълчи беше толкова непосилно, че тя не можеше дори да го целуне. – Не мога да ти се наситя. Аз съм като вампир, ще те изпия до последната капка.

– Не – той продължи да я гали. – Ти каза, че съм слънцето, а него не можеш да го пресушиш. Обещавам ти, че няма да пресъхна. Обещавам. Ти ме караш да се чувствам способен да излъчвам топлина и любов винаги. И никога, никога няма да спра.

Доминик се търколи по гръб, придърпвайки я отгоре си, така че да може да движи свободно ръцете си. Искаше Джейми да почувства цялата твърда огромна сила на тялото му и да се отпусне отгоре му с цялата си тежест и той да и понесе с лекота. Дом познаваше достойнството на силата, това поне знаеше много добре. Тя го беше направила неуязвим. А сега той щеше да направи и нея неуязвима. Най-после някой се нуждаеше от неговата сила.

Изведнъж Дом прозря кристално ясно къде беше сбъркал баща му. Силата на мъжа трябваше да е насочена към външния свят, за да брани себе си и онези, които вземаше под своя закрила: жена си, децата си, а ако беше достатъчно силен, и други, например работниците. Да я насочиш навътре, към хората, за чиято закрила ти е дадена тази сила, защото не можеш да се справиш с битката навън, беше върховна слабост.

Тя прошепна Обичам те. Дори той знаеше тези думи на английски. Тялото му трепна като от удар с юмрук. Ръцете му застинаха, но Дом не каза нищо. Не се опита да я спре отново. Беше ѝ казал, че може да прави с него всичко каквото искаше; трябваше да приеме и това. Обичам те. Устните ѝ пърхаха по кожата му, доверяваха на тялото му една тайна, която умът му не биваше да знае. Този път го заболя по-малко, като натиска при масаж, мускулите му се отпускаха бавно, започнаха да изпитват наслада от докосването.