Лора Флоран - Шоколадово докосване

Мамка му, Дом. Ти по-добре от всички знаеш как можеш да съсипеш най-светлото, най-красивото нещо, което си виждал някога, с миг невнимание. Не разваляй всичко!

– Казвала ли си тези думи на друг човек? – попита той, доказвайки, че независимо какво скъпоценно съкровище държеше в ръцете си, част от него упорстваше да го унищожи.

Лицето ѝ посърна. Да, тя дойде тук, за да се сгуши в него, а той какво направи? Успя да я огорчи.

– Имах приятел в колежа.

Това трябваше да е неговият триумфален аргумент, но Дом не искаше да спечели спора. Ревността се загнезди в него, гъста и мъчителна, при мисълта как някой друг беше милвал тези посипани със звезден прах скули. Как някой друг беше приласкавал тялото ѝ под своята закрила.

– В минало време – насили се да каже той. – Казала си му, че го обичаш, но вече не си с него.

Очите ѝ бяха леденостудени.

– Той си имаше друго момиче. Момичето, в което всъщност беше влюбен. Знаеш ли какво? – тялото ѝ се разбунтува под ръцете му и за момент Дом забрави правилата и я притисна против волята ѝ. – Пусни ме. Не съм длъжна да се оправдавам пред теб. Казах го. На теб не ти хареса. Но любовта не е обида.

По дяволите! Доминик вдигна ръката си, колкото тя да може да се измъкне изпод него, ако настояваше, но не се изтърколи настрани, за да я улесни.

– Джейми! – името ѝ я задържа на място, сякаш той я беше уловил в коприна мрежа. – Ти каза същото. Ти каза, че не е възможно.

Тя се поколеба, объркана, сините ѝ очи потърсиха неговите.

– Защо мислиш така? Че не говоря сериозно? – как можеше да е толкова непохватен? Купи ѝ бижута, Дом, глупако. Въпреки че той не можеше да си представи какви бижута биха убедили жена, която има толкова много пари, че привлича мъжете с тях вместо със своята прелест. Изглежда, че тя предпочиташе нещо, което не можеше да си купи с пари.

Тялото ѝ се върна под уютния заслон, зениците ѝ се разшириха, той размекваше цялото ѝ същество. Разтапяше го. Доминик се помъчи да обуздае вълната сексуална възбуда при тази мисъл.

– Защото си толкова красив – прошепна тя. Ръцете ѝ започнаха да галят раменете и ръцете му, проследявайки формата на мускулите. – Толкова си прекрасен! Как е възможно... – тя замълча. – Човек, когото всички мислят за арогантен, да задава такива глупави въпроси. Сякаш не знаеш, че си изключителен.

Зави му се свят. Наложи се да наведе глава и да я обсипе с целувки така, както другите скриваха глава между коленете си и дишаха в книжна кесия.

– Можеш ли да ми разкажеш? – прошепна Дом, криейки изражението си на засрамено малко момче между гърдите ѝ. – Можеш ли да ми опишеш?

Джейми зарови пръсти в гъстата му дълга коса.

– Косата ти е като коприна – прошепна тя и той потръпна при докосването. – Толкова е черна и толкова красива, и ме гали като коприна – пръстите ѝ очертаха мястото, където главата му се притискаше до гърдата ѝ. – И боцкането тук – пръстите пробягаха от другата страна, където брадата му докосваше нежната ѝ кожа. – Съчетанието от двете ме побърква.

О, боже! Той изви глава и захапа неочаквано гърдата ѝ отстрани, може би прекалено диво, може би прекалено силно, неспособен да удържи необузданата сексуална възбуда, която го изгаряше. Тя потръпна и притисна тялото си до него.

– И тук – ръцете ѝ се плъзнаха по раменете и гърба му. – Гърбът ти е толкова гладък. А под тази гладка кожа има стоманени мускули. Толкова си силен. Сигурно безброй жени са милвали твоите мускули.

Това беше вярно. Доминик тръсна глава до гърдите ѝ, отърсвайки се от спомените. Точно заради това той не смееше да я доведе тук, но миналите сексуални похождения бяха твърде незначителни, за да съсипят момента. Джейми беше завладяла съзнанието му, изтласквайки неговото сексуално минало толкова далеч, че той почти не го помнеше.

– Сега мога да ги преброя – прошепна той до меката основа на гърдата ѝ и я облиза до зърното.

Тя впи нокти в кожата му. Това му хареса, прииска му се да я накара да му причини лека болка в пристъп на страст. Дом засмука по-силно зърното ѝ и ноктите ѝ се впиха по-дълбоко, той се засмя, диво и победоносно.

– Ти си толкова силен – каза тя със завист. – Обожавам твоята сила. Но в същото време си нежен. Сигурно се грижиш за малки бездомни котенца.

Не, нищо подобно. Уязвимостта в другите го плашеше. Дом се съизмерваше с най-силните хора и избягваше другите. Неговите работници не се брояха. Той не беше виновен, че всички се опитваха да се прислонят под крилото му. И макар да не полагаше грижи за бездомните котенца, не ги изритваше под гумите на колите.