Лора Флоран - Шоколадово докосване

Той прокара пръсти през късата ѝ коса, помилва белега под нея. Джейми тръсна главата си, опитвайки се да отклони устните му. Той обаче целуна белега, нежно, за последен път, после се насочи към лицето и шията ѝ. Подмамваше я. Плъзна устни по рамото и ръката ѝ, целувайки всеки сантиметър от белега, преди тя да осъзнае какво прави.

– Спри – каза Джейми на английски и го бутна в гърдите. Но той я беше надхитрил. Тя не можеше да го избута, защото той беше отдолу, притиснат до леглото. Тя можеше да се отдръпне, но не можеше да го избута назад. Можеше да го бута колкото си иска. Дом харесваше натиска на ръцете ѝ.

– Ммм – добре беше да ѝ го покаже. Хвана другата ѝ ръка и я притисна до гърдите си, за да ѝ покаже колко бутане можеше да понесе. – Харесва ми. Дори по-силно, ако искаш. Имам мускулна треска.

Основите на дланите ѝ задълбаха веднага – сладка, интензивна болка в пренапрегнатите му мускули – със силата на човек, който всяка седмица се подлагаше на физиотерапия.

– Защо? – прошепна тя.

Той сви рамене и ръцете ѝ проследиха мускулите, които се раздвижиха.

– Тренирам прекалено много, когато... трябва да преодолея нещо.

Снощи той се беше върнал във фитнес залата, след като се разделиха на улицата, защото тя имаше "други планове".

– Какво нещо?

Едва ли беше разумно да ѝ каже, че нейните други планове вечер го довеждаха до крайни състояния. Ръцете му напипаха белег, който не беше видял онзиден. Гладък и хирургически, на корема. Явно се беше наложило да я оперират. Беше получила толкова много удари в корема, че...

– Моп соеиr [43] Любима, буквално сърце мое (фр.). – Б. пр. – той я притисна прекалено силно до себе си, борейки се с рефлекса да се отдръпне от нея, за да повърне, което не беше романтично. Затова се претърколи над нея, за да я предпази от останалия свят.

– Джейми – прошепна Дом, приглади косата ѝ назад и я целуна отново. – Обичам те – прошепна той.

Тялото ѝ подскочи под неговото. Очите ѝ се отвориха широко, впити в него. Той отметна завивката толкова, че да може да види цвета им. Теменуженосини.

– Не е възможно – възрази тя. Защо гласът ѝ беше толкова изплашен и толкова гладен, сякаш той подаваше нещо вкусно на умираща от глад жена, само за да го отдръпне след миг?

Той сви рамене.

– Същото мислеха хората, когато станах най-добрият сладкар на Франция. Че не е възможно. Но беше възможно и аз им го доказах.

В очите ѝ проблесна раздразнение. Джейми се подценяваше, като възстановяващ силите си ранен боец, хванат да си подремва следобед.

– В смисъл, че е трудно да ме обичаш?

– Ужасно трудно е – призна той. – Това е най-мъчителното нещо, което съм правил в живота си, а това означава много. Но аз няма да се откажа – той я целуна страстно, бавно, за да ѝ покаже, че имаше поне един аспект на любовта, който владееше.

Когато накрая Дом вдигна глава, Джейми го погледна със смесица от нежност и объркване.

– Не го мислиш – каза тя накрая. – Как е възможно? Това е абсурдно.

О, той знаеше това. За него наистина беше абсурдно да се просне безропотно в краката ѝ само защото седеше кротко на масата в неговия салон и го поглъщаше хапка по хапка. Той, който през целия си съзнателен живот беше държал жените колкото може по-далеч от сърцето си... Не, Дом сигурно не беше нормален.

– Ще го напълня със смисъл – обеща той на нежното място, където мускулите на рамото ѝ се изпъваха под бялата, осеяна с лунички кожа. – Само ми дай време – Не си тръгвай.

Тя подпъхна ръце между тях, сякаш искаше всеки сантиметър от тялото ѝ да се скрие в подслона на неговото. Кой можеше да знае, че усещането за неговата закрила е толкова възбуждащо?

– Защо ти можеш, а аз не бива да го казвам? – попита предизвикателно Джейми, защото той не го каза с намерението да я лиши от себе си. Той искаше да я предпази от себе си – тя трябваше да запази своята независимост, – но ако той ѝ даваше сигурност и закрила, никога нямаше да я напусне. Най-големият, ужасяващият страх на Дом беше, че дори да не успееше да я опази, пак не би имал силата да я напусне. Щеше да я остави да решава сама. Баща му беше вкопчен в майката на Дом до последно, въпреки изблиците на насилие.

– Защото аз го мисля – допусна грешката да си признае той.

Беше като да гледаш как заливат полуразтопен шоколад с вода. Разкошната топлина секна, попадна в капана между удоволствието и ужасното недоразумение.

– Какво искаш да кажеш ? Че се шегувам ли? Или че съм прекалено слаба, за да знам какво чувствам?