Лора Флоран - Шоколадово докосване

– Насилие!?

– Можеш да почувстваш тлеещото в него насилие.

– Казваш го само защото той е толкова едър и изглежда толкова... груб – ръбат, корав, лошо момче с кожени дрехи... което се опитваше да скрие сърцето си от кадифен ганаш. Той беше толкова нежен с нея.

– Не – каза нетърпеливо Силвен. – По дяволите, Джейми, аз също израснах в предградията. Не чак в такова гето като неговото, но мога да различа мъжкарското перчене от истинското насилие. Той по душа е насилник.

– Може би с теб? Вие двамата не сте първи приятели.

– Кейд, колко пъти каза, че е бил арестуван? – попита Силвен.

– Силвен! – изсъска Кейд и погледна сконфузено сестра си.

Кръвта на Джейми кипна.

– Значи си го проучила допълнително, след като разбра, че излизам с него? Как е възможно, Кейд? Аз така ли постъпих с теб, когато ти се хвана със Силвен?

– Ти дори не знаеше за Силвен и едва ли те е интересувало – каза нетърпеливо и гневно Кейд. – Ти беше в Папуа-Нова Гвинея по онова време. А колкото до ареста, веднъж. Арестували са го веднъж, когато е бил на осемнайсет години. Бой с хладно оръжие, но не той е носел ножа. Предишните пъти са се обаждали в ДДАСС, когато е бил много по-млад.

Джейми нямаше никакво намерение да се възползва от шпионските наклонности на сестра си, но...

– Какво е ДДАСС?

Кейд погледна въпросително Силвен.

– Службата, която следи за домашно насилие – каза неохотно той. – И за някои други неща.

Джейми свъси вежди и прекоси хола, за да подиша въздух на големите френски прозорци.

– Не се размеквай! – извика след нея Силвен. – Прояви малко здрав разум!

– Джейми? Здрав разум? – подхвърли скептично Кейд и Джейми побесня. Как можеха нейните близки да вярват, че тя беше реформирала условията на труд в какаовите ферми в най-опасните части на света, без да притежава здрав разум? Нима мислеха, че го е направила с безразсъдна активност и чист късмет?

Да, явно така мислеха.

– За какво са се обаждали в тази служба? – попита сковано Джейми, поглеждайки към кухнята.

Кейд поклати глава.

– Нали знаеш, че тези досиета са секретни. Не знам как моят екип успя да открие сигналите. Майка му го напуснала, когато бил малък. Сигурно учителите са полагали усилия да се уверят, че някой се грижи за него.

Щом учителите се бяха опитвали да проверят дали малкият Доминик е добре, той несъмнено е показвал съвсем очевидни признаци, че не е добре. Без майка и – що за баща е този, който изпраща сина си да работи в касапница? Тя трепна при тази мисъл, сърцето ѝ се сви от съжаление към малкото момче, от възхищение пред порасналия мъж. Какво ли беше преодолял, за да се превърне в този огромен, груб, нежен мъж, който я глезеше с дивни шоколадови бонбони и неустоима усмивка?

По дяволите, как можеше да иска от него да бъде с жена, която не можеше да преодолее нищо?

– Стига сме говорили за него – отсече Джейми. – Да говорим за нещо друго, иначе си тръгвам.

Кейд въздъхна. Силвен изглеждаше разочарован, прехапал език. Но всички заговориха за друго.

След вечеря Кейд се сгуши до Силвен на дивана, а Джейми се сви в един самотен фотьойл и се помъчи да не се чувства нещастна. Те не го правеха нарочно, не ѝ натриваха носа с връзката си. Но в този момент тя копнееше да прекара живота си точно като тях: в Париж, в някой семпъл тих апартамент, сгушена до...

Тя погледна ръцете си. Това чувство на жадност я ужасяваше. Какво се беше случило с нейната самостоятелност? Каква ирония! През по-голямата част от живота си Джейми се беше старала да не бъде като Кейд или тяхното семейство. Тя беше независимата, дивата и свободна бунтарка. А сега се молеше на колене за красива сигурна клетка. Просеше я от мъж, който не знаеше какво е клетка, който беше огънал и строшил всички решетки, които го ограничаваха в живота.

– Татко пристига този уикенд – неочаквано каза Кейд. Баща им се беше установил в Париж през първия месец от хоспитализацията на Джейми, но после, когато състоянието ѝ се стабилизира и започна да се подобрява, той започна да лети до централния офис на фабриките "Кори".

– Дали да не поканим Доминик на семейната вечеря?

– За да го изкараме като гладиатор на арената на императора? Никой от вас няма право да решава съдбата му с насочен нагоре или надолу палец.

Кейд вдигна вежди и погледна към Силвен.

– Виждаш ли какво съм принудена да търпя. Тя наистина мисли това – каза Кейд на годеника си.

– Моят палец сочи надолу – каза Силвен. – Няма нужда да го виждам отново, за да реша.