Лора Флоран - Шоколадово докосване

– Надничаш ли понякога от тук в салона, за да видиш дали има някой известен гост? – попита тя.

Дом погледна към нейната обичайна маса и обратно към нея със странно, предпазливо изражение.

– Тук често има известни хора. А ние обикновено сме много заети.

– А и ти самият си знаменитост – прекалено известен, за да виси тук и да шпионира клиентите, разбира се.

Той се засмя, явно доволен, че не се налагаше да изтъква своята известност.

– Ами ти?

Въпросът прозвуча искрено. Може би той все пак не знаеше коя е тя.

– Не – призна честно тя.

Той се наведе малко по-близо. Не, само така ѝ се искаше. Тя определено беше най-жалката почитателка в света. Толкова ѝ се искаше той да я вдигне на ръце и да притисне гърба ѝ до стъклената стена. Джейми беше забравила, че стъклото ги излагаше на показ за всички наоколо. Тя наклони глава, меките ѝ устни отправяха откровена молба. Какво би било да погали неговата кожа навсякъде?

– Твоите кухни са толкова красиви. Никога не съм виждала нещо подобно.

За първи път комплиментът остана незабелязан. Може би той изобщо не го чу. Дом обви голямата си длан около китката ѝ и погали с палец изпъкналата кост.

– Ти не се храниш достатъчно – тихо каза той.

През нея премина искра гняв. Прииска ѝ се да отскубне ръката си, за да зашлеви... да зашлеви собственото си лице, защото само тя беше виновна. По цял ден не правеше друго, освен да яде, да тренира във фитнес залата и да обикаля Париж, което само по себе си беше гимнастика. Цялото ѝ съществуване беше посветено на задачата да възстанови силите си. По дяволите, тя правеше всичко каквото можеше.

Погледът му пробяга по стиснатата ѝ челюст. По лицето му премина сянка. После той отново погали китката ѝ с палец и тя омекна. Не беше способна да мисли, когато усещаше палеца му върху чувствителната кожа на това място.

– Излизаш ли понякога с непознати мъже? – попита той с нисък глас. – И позволяваш ли им да те хранят с храната на простосмъртните?

Погледът ѝ се стрелна към лицето му. Заля я гореща вълна, обагри нейната женственост, зърната и бузите ѝ. Онова омразно алено изчервяване пламна, като червен флаг, в случай че той не беше забелязал досега слабостите ѝ.

– Трудно е да паднеш толкова ниско. След като си вкусил твоите изкушения.

Комплиментът отново остана незабелязан, толкова погълнат беше той. Добре, щом това не го поласка, какво в нея можеше да му достави удоволствие? Последната стрела в нейния колчан беше преклонението пред героя.

Погледът му се плъзна бавно по цялото ѝ лице, пламнало като божур. Добре че си беше сложила шала, така той не можеше да види как червенината се спускаше по гърлото и гърдите ѝ.

– Трябва да вървя – прошепна той. – Обещах да участвам в някакво глупаво кулинарно предаване.

О! Тя щеше да се отдръпне назад, за да преглътне отхвърлянето, но нямаше накъде, беше в ъгъла между стъклото, камъка и него.

– Имаш ли някакви планове за довечера? – попита съвсем тихо той.

Този път Джейми се изчерви толкова силно, че имаше чувството, че ще изгори отвътре. Усети характерното пламтене в онези части на тялото си, които копнееше да притисне до него.

Тя трябваше да вечеря със сестра си, но Джейми можеше да откаже уговорката. Главата ѝ се люшна неуверено.

– Може ли да те взема?

Тя кимна плахо и всички мускули в тялото му се напрегнаха в отговор. И тогава притихналото зайче вдигна глава и осъзна, че беше приклещено от тигър. И потръпна в безпомощна наслада от факта, че той искаше да я изяде.

– Къде си отседнала?

Отседнала. Не попита къде живееш? Така че презумпцията за непостоянство присъстваше силно.

– Аз ще, ъъъ... – Джейми бръкна в чантата си за лист и химикалка. После се обърна към стъклото за опора, на която да пише, дъхът му опари извивката на шията ѝ, когато тя се опита да напише адреса. Възбудата облъхваше кожата ѝ. И в същото време той миришеше толкова вкусно на шоколад, че ѝ идваше да се свие в него като под юрган. Обзе я приятно усещане за завръщане у дома след дълго скиталчество. Той се наведе над нея, сякаш нямаше търпение да види какво пише.

Ръката му взе внимателно листчето, когато тя му го подаде. Не го смачка. Той вдиша дълбоко и я погледна. После изви тялото си като тежка порта на панти, които отдавна не бяха смазвани. Ако тя не му беше дала адреса си като парола, дали той щеше да ѝ препречва пътя, хваната натясно в този ъгъл, докато накрая не се предадеше?

По дяволите. Може би Джейми трябваше да пише по-бавно. Да изпусне химикалката няколко пъти. Така че телата им да се сплетат, когато и двамата посегнеха да я вдигнат.