Лора Флоран - Шоколадово докосване

Всеки момент тя щеше просто да се опре в него, да се облегне с цялата си тежест, да го остави да прави с нея каквото си иска.

С неимоверно усилие, сякаш се движеше в среда от гъст разтопен шоколад, тя успя да направи половин крачка. Иначе рискуваше да се покаже толкова жалка и той да оттегли поканата.

– Добре, до седем и половина? – уточни той, когато тялото ѝ мина, леко опирайки се в неговото. Тя можеше да мине и без да го докосва, но... защо да пропуска тази възможност? Ако пък той не дойде довечера, после щеше да съжалява.

Дали щеше да ѝ върже тенекия? Джейми го погледна през рамо. Дом я наблюдаваше настойчиво и замаяно, сякаш бе трескав и се опитваше да я види през мъглата на бълнуването си. Може би се разболяваше от нещо, което го караше да върши лудости.

– Ще ми бъде приятно – каза тя и той се усмихна, бързо и напрегнато.

Тази усмивка сгря всички кости в тялото ѝ, дори онази, упорито болезнената, която обикновено отказваше да се стопли. Едно топло, златно, обнадеждено сияние остана вътре в нея дори когато Джейми си заповяда да напусне този източник на топлина, това ухание на шоколад, и да излезе навън, насред пролетта в Париж.

В момента, когато тя излезе навън, в лабораторията изригна вулкан от ликуване.

– Иха! Еха! – извика Сели, размахвайки победоносно ръце над главата си.

– Шефе, ти успя!

Някой нададе вой на разгонен котарак. Аманд изсвири пронизително.

– О, я млъквайте, дяволите да ви вземат – възкликна Дом, галейки с пръсти листчето, сякаш беше скъпоценна коприна. Той не можа да скрие усмивката си и се изчерви силно.

Сели приседна на мраморния плот.

– Е, как се казва тя?

– О, мътните да ме вземат – Дом погледна листчето. Улица, номер. Без име. – Все още не знам.

Получи се добре, че Джейми разполагаше с цели девет свободни часа до срещата с Доминик, защото трябваше да отиде на пазар. А тя нямаше представа как се прави това. Не беше излизала на шопинг от години, обличаше се от сергиите по пазарите или износваше старите дрехи в гардероба си, когато се връщаше в Щатите. Повечето ѝ дрехи сега бяха избрани от Кейд, докато Джейми все още лежеше в болницата. Джейми беше добавила шапките и шаловете, беше разширила асортимента от неща с дълги ръкави, които скриваха ръцете ѝ, но само толкова.

Какво беше прието да облечеш за среща с мъж като Доминик Ришар?

Първата ѝ реакция беше да се обади на Кейд, но Джейми не можеше да понесе мисълта да позволи на сестра си да я наставлява за подобно нещо, сякаш тя беше недодяланата безпомощна малка сестричка. Магали Шодрон имаше убийствен усет за мода, но Джейми не я познаваше достатъчно добре, за да ѝ се обади. А и трябваше да вземе телефона ѝ от Кейд.

Така че оставаше да разчита на себе си.

Точно както беше свикнала, което беше добре.

Тази задача я накара да се почувства неописуемо безпомощна, макар че това състояние се беше превърнало в нейна характерна черта напоследък. Какво пък, в тази конкретна безпомощност поне имаше нещо приятно. Да обикаляш улиците на Париж с неограничен бюджет, който можеш да похарчиш, за да се приготвиш за среща, и да не можеш да решиш какво да купиш. Това сигурно беше мечтата на повечето жени. Джейми си напомняше това, опитваше се да направи своя тази мечта. Шопингът трябваше да ѝ носи удоволствие. Не вина, не съжаление, само удоволствие.

Витрините на магазините бяха отрупани с неща, които едва ли щяха да ѝ стоят толкова добре, както на манекените. Какъв тоалет трябваше да облече? Как щеше да е облечен той?

А имаше ли значение, напомни си ядосано тя. За бога, в колежа тя беше обиграно светско момиче. Жената задаваше тона. Мъжът можеше да е обут в дънки.

Искаше ѝ се да облече рокля, но вечер ставаше хладно, а той можеше да дойде яхнал своя мотор. Освен това тя все още работеше върху мускулния тонус на прекалено тънките си крака. Накрая, след седем часа обикаляне по магазините и в пристъп на отчаяние, Джейми се спря на елегантен релефен клин и дълга туника в индиговосиньо, достатъчно свободна, за да смекчава ъгловатото ѝ тяло. Тежък метален колан акцентираше нейната тънка, достойна за парижките стандарти талия. Широки маншети пристягаха свободните меки плетени ръкави.

Тя нахлупи каскет върху късата си коса и се начумери, защото по нищо не приличаше на снимките на кинозвездите в списанията. Освен това каскетът подчертаваше голотата на шията ѝ, а тя мразеше да излага на показ тила си.