Лора Флоран - Шоколадово докосване

Може би тя нямаше да се чувства толкова уязвима в присъствието на Доминик. Мисълта за него успокояваше ледените тръпки по гърба ѝ, приглаждаше косъмчетата на тила ѝ като поглаждане на топла ръка.

Накрая Джейми свали каскета и тупира внимателно късата си, професионално филирана коса, като я прихвана от лявата страна с малка шнола със сапфирена пеперуда.

Гледайки се в огледалото, тя се почувства... незащитена и посегна да вземе един шал, после сви ръката си в юмрук и я дръпна, посегна отново, притисна ръка до бедрото си...

И тогава той позвъни.

Дом нямаше колебания какво да облече, защото този въпрос изобщо не стоеше пред него. Дори на официалните вечери за раздаването на кулинарни награди и в кулинарните предавания чистите дънки и пуснатата добре изгладена риза бяха върховете в неговия моден стил. Той би се чувствал като пълен глупак, ако се появеше в костюм, но тъй като винаги беше виждал своята непозната във всекидневни дрехи, идеята за костюм дори не му мина през ума.

Основната цел тази вечер беше да свали проклетата качулка от главата ѝ.

Затова, когато тя се появи на улицата с непокрита коса, той едва се задържа на краката си. Дом я чакаше, напрегнат и нетърпелив, стараеше се да не стои заплашително близо до вратата, и когато видя тази пухкава червеникавокарамелена коса около лицето ѝ, едва не я бутна обратно вътре, нагоре по стълбите и в апартамента ѝ. След което стената сигурно щеше да свърши добра работа. Той искаше единствено да затвори вратата в лицето на света, за да останат насаме.

Не, легло, поправи се строго той. Дори не си помисляй за нещо друго.

Умът му послушно се фокусира върху мисълта за легло, което не беше най-полезната посока в дадения момент.

– Красива си – неволно каза той и трепна болезнено, защото прозвуча точно както когато беше на шестнайсет години и все още си мислеше, че може да накара някого да го обикне въпреки всичко.

Очите ѝ се стрелнаха към неговите, скептични и леко смутени. Той спря ръката си малко преди да докосне косата ѝ, осъзнавайки, че не бива да гали фината тупирана прическа. Наистина беше прекалено къса за лицето ѝ. Може би затова все я криеше. Може би се беше подстригала наскоро и не се харесваше. Може би той трябваше да я убеди да я пусне по-дълга, поне до брадичката.

Трябваше да спре да си фантазира. Израстването на косата отнемаше време, а тя беше казала недвусмислено, че не смята да се задържа в Париж.

Дали беше настъпил моментът да я попита отново за името ѝ? Но ако тя го отрежеше, той сигурно щеше да се ядоса, затова просто я хвана за ръката и я поведе по тротоара.

Тя отвори леко устни и го погледна с толкова големи очи, че човек можеше да се удави в тях. Не, да скочи с парашут в тяхната безоблачна здрачаваща се синева, да се носи свободно, да се носи и носи... и забравил да отвори парашута, да се размаже на земята.

Дом не беше държал жена за ръката от... хм, откакто се помнеше. Не се беше получило, когато беше шестнайсетгодишен. Харесваше му хладният допир на пръстите ѝ. Боже, дано ръката му не беше като някакво чудовище, сграбчило нейната.

– Има ли място, където искаш да отидем? – попита я той. Мамка му, може би все пак трябваше да облече костюм. Неговото име щеше да им осигури достъп навсякъде, дори без резервация – чудесна възможност да я впечатли. Но той наистина не искаше да отидат в някое елегантно, напудрено заведение, където всички щяха да ги гледат.

– Не лъскаво – каза тя. Не беше направила никакво усилие да освободи ръката си от неговата. – Просто някое малко, топло и... забавно място.

– Забавно? – веждите му се стрелнаха нагоре. Нима тя искаше да я заведе на някое диво място? Обаче ако той се сбиеше и го арестуваха, това щеше да съсипе фалшивото впечатление, което Дом се стараеше да създава.

Наложи се тя да вдигне двете си ръце, за да илюстрира какво имаше предвид, но той не пусна ръката ѝ. Тя доближи свободната си ръка до другата, явно опитвайки се да изобрази близост.

– Топло – отново каза тя. И после направи нещо, което го обезоръжи: стисна леко ръката му с пръстите си, които едва обхващаха неговите, явно той беше символ на онова, което искаше да каже. За нея той беше топлина. Той бе думата, която тя не можеше да намери.

Дом се обърна и я целуна. Обгърна я с ръце, притисна я към една зелена врата и целуна пълните ѝ устни.

Срещна затворените ѝ устни, защото тя изобщо не беше подготвена за това. Но той беше прекалено изгладнял, за да се откаже, освен това бе отворил насила дяволски много врати през живота си. Без сила, без принуда, само твоите устни... моля те...